Ком - Емине. Дни 1,2,3 и 4

Ден 0

София - Берковица - вр. Ком, 7 часа от Берковица

Планът за деня се ограничаваше с това да спим на х. Ком, но покоряването на връх Ком (2016м.), най-западният връх на Стара планина ни привлече повече. От София взехме влак до Берковица и пътувайки в него плахо наблюдавахме надвисналите облаци. Пътят до хижа Ком изминахме в ентусиазирани очаквания за следващите дни. Вървяхме хем по асфалтовия път, който е доста заобиколен, хем по пътеката, която пресича пътя и е по-краткият вариант, но пък от водите и миналогодишния сняг имаше много паднали дървета, което затрудняваше изкачването. Плюс да минеш по пътя беше и наличието на адски много диви ягоди, които брахме с шепи, че даже оставихме за мезе на следващата сутрин. Стигнахме до х. Ком за около 3.30ч, пихме по един чай и решихме да потегляме напред към върха и под него да опънем палатка. До тук добре, но се оказа, че съм се надценила много и стръмната пътека след старата хижа Ком изцеди силите ми. Качвайки се все по нагоре, се появи силен вятър, че даже и мъгла на върха. Снимахме се набързо за спомен, взехме си по две камъчета - едното за спомен, другото да го хвърлим в морето и тръгнахме надолу. Опънахме палатката си и в 20.00ч. вече спяхме. Така де, аз се бях филмирала достатъчно да не ни подгони някое и друго диво прасе, та спах на пресекулки.  Без коментар! Равносметка: 11.00ч. тръгнахме от Берковица и в 18.00ч. бяхме на връх Ком, лягане в 20.00ч.

Ден 1

Вр. Ком- гара Лакатник, 14часа

Вторият ден, както и през първия, успяхме да наберем преднина и да задминем плануваната крайна дестинация за деня, но разбира се всичко си имаше цена. Крайната цел беше х. Пробойница, но успяхме да я подминем и да стигнем до гара Лакатник. Пътят ни минаваше през Петрохански проход, до който се стига по широк, да не кажа коларски път, който става и асфалтов. Тук ще кажа, че за деня бяхме загубили голяма денивелация и до Петрохански проход слизането беше очевидно. На прохода закусихме, пресякохме шосето и продължихме по пътя до една чешма. Пътеката продължава зад нея, тук загубихме малко време в лутане, докато открием на къде да тръгнем. Минава се през голямо мочурище, което направо ни разказа играта на обувките. Да вметна, че сутрешната роса всеки ден играеше важна роля да поддържа приятното усещане все едно джапаш в локва на всяка стъпка. Та и мочурището ни довърши и минавайки след него вече бяхме унили и ядосани за неправилния избор на обувки, които ще спомена накрая за равносметка. Спряхме, за да третираме краката с вазелин и продължихме през широки поляни и хълмове, които можехме да зърнем в малкото време, през което мъглата ни позволяваше. Тя беше толкова гъста, че не се виждаше мястото на зимния колец по маркировката. Беше като във филм, разминахме се с огромна група, която беше много близо до нас, но на която само гласовете можехме да чуем. След около два часа вървене мъглата реши да се смили над нас и изгря слънце, но не и за моя спътник, който се оказа, че е с три пришки на единия крак и една на другия. Лоша работа, но това е част от чара на комеминейците. След около три часа вървене по билото след Червената локва, на която има паметна плоча на загинали през 91г. туристи, започва слизане през една доста страшна местност с изгорели храсти. Сцената от страшния филм се допълваше от поредната мъгла и от липсата на маркировка. Тук ще кажа огромно благодаря на хората, които бяха завързали бели лентички на разни храсти и дървета, защото ни послужиха за бързото ни измъкване през тази страхотийка.  Пътят ни продължаваше през гора (в която си набрахме и див чесън) и стръмен път, който остави у мен доста неприятни спомени и до сега. Може би заради извънредната сеч, заради падналия сняг миналата зима, пътеката беше направо коловоз, но такъв че ако паднеш в него трудно излизаш, имаше мека кал и нападали навсякъде дървета. Чудя се до каква степен тази сеч е законна и извънредна и наистина ли си е заслужавало да бъде опропастена пътека, която е част от международен маршрут.

Пътят ни продължава през широка и равна пътека, която минава през р. Пробойница та чак до едноименната хижа. Оказа се (или поне така си помислихме), че хижата е затворена,затова продължихме надолу към гара Лакатник. До гарата обаче видяхме доста зор. След Пробойница се излиза на асфалтов път, който лъкатуши бая, и на който ни се подбиха краката, което допринесе за лошото настроение. В мен вече навлизаха мисли за бързия влак към София, но съумях да се въздържа. Разминахме се с трима колоездачи, които бяха тръгнали един ден след нас и мисля, че отиваха към селото за нощта. С тези пичове щяхме да се засечем още два пъти, но за това по-нататък. След повече от 14 часа вървене за деня стигнахме гара Лакатник (отбелязвам, че има и село Лакатник, което е след гарата). Намерихме много приятно място за опъване на палатка, направихме една бърза вечеря на котлончето и заспахме. За разлика от предната вечер, тази се оказа по спокойна, в смисъл, че нямаше шанс мечка или диво прасе да ни изяде.

Ден 2

Гара Лакатник- хижа Тръстеная, 2часа

Сутринта бяхме бодри и отпочинали. Днес се очакваше да стигнем до х. Лескова . Ако направим това, ще бъдем с един ден напред от началния план. Очертаваше се обаче променливо и дъждовно време от началото на нашето пътешествие и днешния ден се оказа отрезвителен за нас и планът ни. Събрахме палатка и потеглихме като подминахме моста, който трябваше да ни изведе на самата гара. Загубихме малко време заобикаляйки, но се оправихме бързо. За наш късмет обаче запръска дъжд и трябваше да спрем, за да сложим дъбдожрани и прочие. Тогава ни настигна и група от 4 мъже, с които бяхме почти до последно заедно. Докато стигнем до село Лакатник вече бяхме подгизнали, не само защото пътят минаваше през шосе, където не мож се скри, но и направо порой ни настигна. Изпреварвайки настигналата ни група, решихме да продължим към следващата хижа Трастеная и оттам да преценим дали да продължим. Навлизайки в гората, спасението от дъжда не ни дебнеше хич. Беше кално навсякъде, бяхме мокри и на всичкото отгоре хижата не се появяваше. Бях на края на силите си - физически и психически, когато стигнахме хижата. Добри хора ни дадоха чай, позволиха ни да изсушим дрехите си и да се изкъпем с топла вода. Решихме, че за днес това ще бъде крайната дестинация. На никого не му се вървеше повече. Няколко часа след нас дойде и групата мъже, с които се засякохме на гара Лакатник. Решили да се стоплят в местното магазинче. Вечерта пихме вино от малини, което беше много вкусно. Оказа се, че и още една група комеминейци са дошли след нас и са решили да спят тук. Равносметката за деня беше: малко извървяни километри, мокри раници и някои дрехи, мокри обувки и пришки.

Ден 3

Х. Трастеная - х. Лескова, 8часа

Ставането след сън на легло е много по трудно отколкото това на спален чувал. Стехнахме багажа и рано сутринта тръгнахме към крайната цел, която беше Кашана, но в последствие се промени. Ние бяхме първата група, която тръгна. Пътят ни минаваше през малиновите плантации и навлизаше в гора. С нас реши да дойде и едно куче, което всеячески се опитахме да изгоним, но то беше решило да тръгне с нас и това е! Денят се очертваше да бъде хубав и ние искахме да вземем на макс от него след вчерашното забавяне. Пътят ни минаваше през редуващи се изкачвания и слизания по билото. Една от групите ни настигна и задмина, бяха набрали добро темпо. Щяхме да се засечем с тях за последно на х. Лескова. Групата от 4 мъже също ни настигна след време. Хубаво е да си част от голяма група. Чувстваш се по-уверен, можеш да следиш темпото си, говориш си смешни истории и така времето за притеснение да не видиш мечка по пътя се редуцира (сериозно, бях във филма на тази тематика). С моя човек решихме да стигнем до Лескова и ако решим да спим там. Пътят за хижата преминава през големи пасища на крави. Слиза надолу към една каравана, където ни посрещнаха приятно настървени овчарски кучета, но за наш късмет стопанинът им беше там и ги укроти. Стигнахме до хижата, която беше заключена поради отсъствие на хижарите. Един от мъжете с нас обаче беше говорил с някого и му беше разрешено да вземе ключа и да спят там. Решихме и ние да се възползваме от това, защото пришките се обаждаха все по-често и трябваше да се вземат мерки и да се оставят краката да починат. Ей, голям филм беше с тая хижа. Ключа не беше на оставеното както са му казали на човека място. Едно звънене последва,едно чудо. По принцип не ни беше проблем да си разпънем палатка, но като знаеш, че може да легнеш на меко не се замисляш. Дойдоха двама маниаци с джипка и решиха, че трябва да разбият вратата, за да ни пуснат вътре. Нямало проблем, щом сме се били разбрали с хижарите. После се оказа, че има някаква заплетена история, която няма да обяснявам, защото и аз не можах да разбера.Както и да е, влезнахме вътре, след около три часа дойдоха и другата група, която със своето бързо темпо и и липсата на гпс се бяха загубили и лутали цял ден, барабар с кучето, което тръгна с нас от хижа Трастеная. Всички бяха изморени и със свечеряването си легнаха обаче пуста Весела не може да заспи. Ами ако някой дойде през нощта и ни изкара на сила от хижата. Бяхме с врата със счупена и разбита брава , която се подпираше на стол. Бяха я разбили двама подозрителни човеци, които не се знае каква връзка имаха с тая хижа, ама уж били сменени бравите и те нямали ключ, чак пък и ни питаха дали сме се били разбирали за заплащане някакво. Подозрителна работа. Чаках само да свърши нощта и да се изтрелям от тук. Спах на пресекулки разбира се.

Ден 4

Х. Лескова- проход Витиня, 12 часа

Събудих се аз хора, и бях жива. На бързо се оправихме и в 5.30 тръгнахме по план. Бързоходите, които се бяха затрили снощи, решиха да останат и днес в хижата. Обяснихме им, че тъмни сили има в тая хижа и не е препоръчително да остават, ама те си преценяват, не може да ги командваме.Потеглихме заедно с верния ни четириног другар напред към Витиня, където ние имахме план да опънем палатка до нещо, което на гпс беше означено с чешма. Общо взето през този ден не си спомням да е имало интересни случки. Минава се през борова гора, катериш, слизаш и после пак. Към обяд нашите другари решиха да спрат да хапнат, но ние продължихме, така че общо взето се засякохме отново чак вечерта. Минахме и през Зла поляна, където видяхме мотористи,  помахахме на хората от говедарника и продължихме напред. Наближавайки прохода, започна да се чува добре познатият шум на автомобили. Гората се разредяваше,  пътят ставаше все по-широк, посипан с дребни камъни, така че да могат тежки камиони да се качват. Тегава работа. Междувременно на главните герои им се набиха бая краката и вече жадуваха да седнат, да разпънат палатката и да заспят като къпани бебета. Стигнахме на прехода към 17.00часа и веднага потърсихме мястото, където би трябвало да има вода. Мястото се оказа не много подходящо за опъване на палатка. Беше точно до входна врата на някакъв имот. Имаше рекичка, до която направо си видяхме сърничка да бяга нагоре и преценихме, че няма да спим там(не заради сърничката). Около един час ни отне да потърсим място за спане и след като нямахме успех в това начинание, решихме да пробваме в станцията на Нек, в която другите щяха да пренощува днес. Лесно намерихме пътя и се отправихме натам. Ракията била сладка ми казаха, но аз не я пробвах, изкъпах се и направо легнах да спя, усещайки болка в мускулите.

Очаквайте продължение!