Погледът ми беше фокусиран върху обувките на човека пред мен, когото не познавах. Студът беше сковал цялото ми тяло, не усещах пръстите на краката си, бях облякла всичките си налични дрехи и повече нямаше накъде. С нетърпение очаквах изгрева, за да се стопля. Беше едвам един часа през нощта, вече вървяхме от повече от час нагоре.
Вървях сама с мислите си, опитвайки се да успокоя паническите си атаки, свързани с премръзване и всякакви фатални ситуации. Нощта беше превъзходна, въпреки всичко друго. Чистото небе разкриваше красивия профил на Кавказ. Поглеждайки към Елбрус , пред мен се разкриваше пътеката от светлините на другите, тръгнали да атакуват върха същия ден. Предстоеше дълго вървене без техническа трудност, но само по себе си не толкова лесно, колкото се очакваше. Освен сковаването на тялото ми, се чувствах страхотно. Този път се бях подготвила за физическото натоварване, нямаше шанс да повторя изтерзаното изкачване на Дамаванд предната година. Вървях бавно, дишайки нормално, и просто чаках слънцето да се покаже, за да стопля тялото си. Нямах представа на каква височина съм ,но вървях с добро за мен си темпо. Успях да се стиковам с двама руснаци, с един от които изкачихме върха заедно.
В съзнанието си бях разделила на няколко участъка цялото изкачване. Винаги е по-добре да разделяш главната цел на подцели. На около час от нашата палатка се намираха Скалите на Пастухов от където минава пътят за върха. Следва Коская Полка, над който вървейки на зиг-заг се стига до склон, който след като се пресече, ни отвежда до седловината, от където се разделят пътищата за източен и западен Елбрус. След седловината следва последно изкачване, последното „хълмче“ за към Елбрус, а самият връх е малка пъпка насред бялото поле.
Палатката, от където тръгнахме, беше на височина от около 4050 метра, а скалите на Пастухов се намират на 4700 метра. Малко над тях беше единствената ми почивка за 5 минути, колкото за чаша чай и парче шоколад. Разменихме няколко приказки с руснаците и продължихме нагоре. Малко над скалите се присъединиха още около 60-тина души, изкачили се до там с ратрак.
Все повече мъждукащи светлини се появяваха по пътя с всеки изминат час. Вървяхме на зиг заг, склона беше доста стръмен и това беше най-лесния вариант да се върви по фирнования сняг. Беше се появил и вятър, който допълнително усложняваше ситуацията.
По това време живеех в заблуда, че щом пътят се скрива зад хълма би трябвало да съм близо до върха. Предполагах, че ще ми отнеме около 4 часа да стигна. Разбира се , заобикаляйки хълма, и озовавайки се на Седловината, разбрах че има още път пред мен. Наближавало е 4 часа, защото беше започнало да се развиделява и усещах, че съвсем скоро слънцето ще огрее склона и ще може да усетя топлата му ласка, въпреки слоевете дрехи и маска на лицето.
Не правих почивка на Седловината, както повечето хора бяха решили. Това беше последният етап от изкачването на върха . Склона беше опасан с метално въже, за което се закачваха почти всички хора. Аз нямах нито, седалка, нито карабинер, нито желание да се закачвам, така че просто заобиколих навалицата и продължих нагоре. Изкачвайки се бавно по хълма, пред мен се откри гледката, която чаках през изминалите месеци. Не очаквах върха да изглежда точно по този начин, той просто представляваше малко хълмче. По пътя до него бяха сложени флагчета от някакво състезание по скоростно изкачване. На върха имаше хора, а тези които слизаха от него, носеха усмивки на лицата си. На няколко метра преди него започнах да осъзнавам къде се намирам всъщност. Не можех да повярвам, че успях да организирам цялото пътуване и логистика, и че всичко беше увещано с такъв успех.
На върха беше супер тясно. Телефонът ми спря да работи, та си издрънчих една айфонска снимка. Не стоях повече от 5 минути, но успях да разгледам наоколо. Пред мен зелените хълмове топлеха душата , а отзад се разкриваше Кавказ, до където погледа ти стигне. Картината още е в ума ми.
Връщането беше мъчително и бавно. Отне ми доста време, бях изтощена от височината, не бях яла нищо цял ден, а за течности да не говорим. Вървях надолу, спирайки на всеки 10 минути.
Бях на върха в 7.30 сутринта и връщайки се изтощена обратно към палатката на 4050 метра, видях колко хора бяха тръгнали нагоре този ден. Предположих, че бройката е около 300 души, а дори и след късен следобед слизаха хора от върха . Стигнах палатката ни малко преди обяд. Приех топлото мляко от съседите, събух обувките си и легнах да спя. След няколко часа, когато всички се събрахме , опаковахме багажа и слезнахме с лифта до Трескол, където прекарахме още няколко дни преди да потеглим към София.
А предисторията е ясна, имах си крайна цел и я исках постигната. Ровенето по форуми, четене на пътеписи и разговори с хора, качили върха, помогнаха да оформя план и график.С него бях готова за по-малко от две седмици. След изготвянето на плана успях да намеря и съмишленици в лицето на още две дружки. Сформирахме си женско царство.
Времето до заминаването ни мина доста бързо. Прекарахме две нощувки в Трескол, изходния пункт за Елбрус. Там за аклиматизация качихме близкия връх Чегет и на третия ден се изкачихме с лифта до последната му станция, където спахме една вечер на височина 3750 метра. Още с пристигането си там горе се почуствахме добре и направихме аклиматизация малко под Скалите на Пастухов.
На втория ни ден на високо се качихме до Приют 11, където малко над него опънахме палатка. Същия ден се качихме над скалите на Пастухов. Имахме два резервни дни по план, обаче щяхме да атакуваме върха същия ден, след два дни и половина престой на високото. За справка повечето групи прекарват около 3-5 дни преди да се изкачат на върха, но никой не е толкова търпелив, а аз със сигурност.
Следващите два дни след изкачването прекарахме в разходки и ядене. Възстановявахме сили и гледахме към върха, когато ни се откриваше гледка. Кавказ е страхотен! Всичко се случи бързо и мигновено и се радвам, че въпреки краткия престой на високо, Елбрус ни допусна до себе си.
В главата ми се оформят няколко интересни идеи, а за други чакам вдъхновение!
