Денят беше 25.12 - Коледа. Един не толкова традиционен ден, в който да се отправиш в дебрите на Рилската пустиня и да прекараш вечерта там , пък било то и в заслон.
Аз и моят приятел обаче решихме да се възползваме от хубавото време, да стегнем туристическите раници и да прекараме нощта на заслон Страшно езеро - двамата, с вино и вечерята от снощи. Ние си падаме по импулсивните решения - те са съпътствани с най-красивите спомени, които човек може да има - изживявание, които се запомнят за цял живот.
Приготвянето на раниците не отне много време, този филм го играем вече за стотен път -всяко движение е отиграно, всеки предмет си знае мястото. Виното и зелевите сърми, ядки и баници също намериха своето място там.
На следвашия ден веднага след ставане потегихле - пътят бу е добре познат, минавали сме го много пъти. Спираме на ЦПШ, пакетираме се и потягляме. Цепениците тежат в раницата на Марин - гъзарийка си е, когато стигнеш до заслона да знаеш,че няма да стоиш цяла вечер на студено. Вода наливаме от реката, виеща се през долината. Пътят ни към заслона е нагоре веднага след хижа Мальовица. Не е повече от 2 часа път. Слизане и качване, както всеки нормален маршрут в планиата. Слънцето го няма, но денят е чист и приятен, няма вятър, партина има и се върви лесно. С котки сме , заради леда под снега, а и да сме подсигурени.
Вървейки нагоре, усещам прилив на енергия, най- после съм в планината, любима моя Рила, която винаги ме е приветствала с добро, която винаги ми е позволявала да черпя от нейния запас от енергия. Животът, завъртайки те в своето ежедневие, те кара да се чустваш изморен, без желание да правиш каквото и да било по-различно от това да ходиш на работа и да се прибираш във вас обратно. Затова винаги, когато съм там, гледам да взимам възможно най-много от чистотата и спокойствието на реката, долината и тревите. През зимата планината е страхотна - човек лесно може да се влюби в нея - белотата те приканва да приседнеш някъде и да се полюбуваш.
По пътя ни се наложи аварийно да се върнем назад за една загубена цепеница, но освен тази случка, успяхме да стигнем благополучно до заслона. Там ни очакваше един шоколад, който аз най безразсъдно отворих и нагризах, чакайки Марин да се върне с пълния пакет цепеници.
В късния следобед мъглата вече властваше над обстановката наоколо. Беше се появил и вятър, валеше и сняг. Времето щеше да се задържи такова и за утрешния ден.
А ние вътре си изкарвахме доста прилично. Такава Коледа не съм имала - софрата беше сложена - вино, сърми, ядки, баница и боб. В печката бумтяха дървата, а ние се наслаждавахме на топлината от огъня.
Беше неизбежно вечерта да не завърши към 8, когато всички дърва, които носехме, бяха изгорени, а виното изпито. Легнахме възможно най-близо до вече изстиващата печка, завивайки се с родопско одеало под спалните чували. Нощта беше спокойна като изключим активното малко мишле, обитавщо заслона. То цъкаше през цялата вечер насам-натам. Беше много безстрашно мишле, дори светлината на фенера, сочеща към него, не му пречеше да обикаля наоколо, събирайки трохи от вечерята ни. Животът я беше направил една безстрашна мишка!
На сутринта останахме изненадани колко сняг беше натрупал за една нощ. Вятърът пареше лицата ни, а снегът се виеше навсякъде. Последва тежко борене с преспи, пропадане в цепнатини между камъни и въртене в кръг на няколко места. Не носехме снегоходки, което би рекорда за тъпотия от наша страна. Винаги трябва да тръгваш със 100% от зимната си екипировка, никога не трябва да спестяваш от килограмите в раницата ти.
Стигането обратно до ЦПШ ни отне поне два пъти повече, отколкото на идване. Цялата ситуация беше толкова плачевна, че ми стана смешно по едно време. Но нямаше как, нямаше връщане назад - само напред! Опитвахме се да следваме партината от предния ден, но за жалост на места се губеше от натрупания нов сняг и нявавки.
Спряхме и за снимки, няма как да не пропуснем това паметно слизане и бедстване. Косите ми бяха замръзнали , а по веждите на Марин се бяха образували ледени висулки.
Та така, спускайки се уверено надолу към долината на хижата се оказа, че съм взела грешен завой надолу и се оказа, че се движим по едно леееко лавиноопасно нанадолнище. Вярно, лазехме на четири крака, предкачахме борчета, прескачахме река, но пък си беше приключение. Не бяхме първите, преминавали през този участък, защото успяк да си открия едни супер готини слънчеви очила.
За завършек на това пътуване успях да си падна както си трябва на леда, та така сега си ходя с лепенка на ръката.
Прибрахме се благополучно у дома. Дори за това кратко време, прекарано в планината, човек се зарежда. Оставя цялото напрежение горе и слиза пречистен.
