В Непал (част 2)

Гледка от Gokyo Ri

Ден 12 Gokyo lakes, Gokyo Ri

Днешният ден прекарахме в разходки до езерата и изкачване на върха. Хубавото беше, че и двамата се чувствахме добре след вчера.

До върха стигнахме за 1.45. Gokyo изглеждаше толкова малък, езерцето едно зелено петно сред огромните исполини наоколо. Долината ни се откри с цялото си изящество, както и ледника. Какъв ледник, оле мале! Стояхме известно време на върха и слезнахме да хапнем. След това се запътихме към езерата. Пътеката не е трудна, ние нямахме раници, но като че ли натоварването от ходене над 10 дни без почивка, височината и тежките раници бяха комбинацията, която ни подсказа, че не сме нечовеци, и че сме изморени и изтощени. Отделно от това, гледките бяха готини. Наистина мащабни езера, заобиколени от скали и върхове. След 5-тото езеро, GPS ни показа, че има още едно напред, което е някъде около базовия лагер на Чо Оуо, но бяхме твърде изморени, а и времето беше напреднало, та пропуснахме. Лошото беше, че на връщане пак ни заболяха главите. Явно просто трябваше да свикнем с това. На следващия ден преминавахме през Cho La Pass и нямах търпение. За жалост нямах и бегла представа, че след утрешния ден щях да благодаря на Буда, Христос и всички божества, които ни помогнаха да оцелеем.

Ден 13 Gokyo - Dzongla

Каменопад

Денят започна като всеки наш друг такъв в Непал. Тръгнахме към 8.30. Оказа се, че пътят ни минава през ледника. Разбирайте направо през него. Ако сте прочели по-нагоре и сте видели снимките, значи сте добили представа какво е ледник и за какъв звяр говоря. Минавайки през него се чуваха дежурните падащи камъни, само че този път ние бяхме в центъра на действието и имахме билети за първия ред. Отне ни около 2 часа да преминем през ледника. На едно мое обръщане назад улових свличане на камъни точно до пътеката, от където бяхме минали преди час. На края на всеки ледник някой добър човечец или организация беше сложил високо знаменце, за да си личи къде свършва мъчението. Малко след това стигнахме и подминахме Thagnak, от където започваше изкачването ни нагоре. С Марин си помислихме, че ако е това, значи нямаме проблеми и ще го избутаме. Минавахме през голяма долина със зеленина. Три часа изкачване се оказа само началото. Трябва да минем през още един ледник. Това беше по-скоро огромно и дълго струпване на големи и дребни камъни. Не съм сигурна дали не беше на първия или втория ледник, но в съзнанието ми е останал един спомен на едно доста опасно свлачище от камъни, това беше от ляво, а от- дясно ледниково езеро….Няма накъде с една дума освен напред и да се молиш. Оставаха ни около 200м изкачване нагоре. Те бяха и най-трудни. От нас се изискваше да изкачим каменопад! За жалост първоначално подхванахме пътеката без да сме знаели, но впоследствие я изпуснахме, започнахме да се катерим право нагоре. Камъните обаче не ни се изкефиха и започнаха да се свличат. Всяка стъпка трябваше да е добре обиграна, да имаш къде да се хванеш, къде да е втората стъпка. Страшен филм. Адски много се бях изплашила, дишах тежко и имах чувството, че ще направя някой мини инфаркт. След известно време борба с един голям камък, решихме да се катерим на зиг-заг вместо направо. Това беше правилно решение, защото намерихме пътеката по малките струпани пирамиди. С много усилия, поне от моя страна, успяхме да се изкачим на най-високата част от Cho La Pass. Малко преди да настигна Марин до върха на паса, го попитах дали мъчението свършва и дали е по-лесно натам, тъй като той виждаше напред. Отговорът му беше “Не съм сигурен”, което за мен лично означаваше, че мъчението не е свършило. Не беше. Стигайки върха, пред мен се откри огромен ледник, само че на него нямаше камъни, а сняг и лед. Хора ни бяха предупредили на зеленото езеро да минем от ляво. Тогава идея си нямах какво имаше в предвид, но сега всичко ми стана ясно. За да стъпим на леда трябваше да слезнем по стръмна пътека надолу и да заобиколим ледниковото езеро от ляво, където или някой нарочно беше сложил огромен камък, който да играе роля на мост, или беше свлечен от близкото свлачище. Заобикаляйки езерцето и минавайки през камъните отстрани, осъзнахме, че под тях има лед. Камъните се хлъзгаха под краката ни. Буда бдеше над мен в този момент, в който огромен камък се свлече покрай мен… Спрях да мърдам, да дишам, да мисля. Казах на Марин, че не мога повече. Той ми каза, че няма да се мръдне, докато не стъпя на леда. Това ми беше достатъчен стимул с няколко бързи движения да се озова на леда. И така, озовавайки се на леда, не се почуствах ни най малко спокойна. Нямаше да бъда, докато не стъпя на читава зелена морава! Вървяхме близо 30 минути на снега и леда. Следваше и почти отвесна пътека с камъни, които за щастие не бяха подвижни. Бяхме започнали да слизаме, пред нас се появи долина, която предвещаваше достигане до крайната цел. Пристигнахме в Dzongla в 16.30, изтощени и много мръсни. Марин веднага легна и заспа. През изминалия ден често споменавахме група испанци, които бяха тръгнали ден преди нас към паса- казвахме си, че щом чичаците, които между другото тръгнаха доста по- късно от нас, са го минали, значи и ние можем. Е да, ама докато вечерях в лоджата влезна водачът на тези хора. Оказа се, че спрели още на Thagnak и чак сега пристигали след 10 часа борба на паса. Казвайки след време това на Марин, си помислих какви машини сме били тогава. Гордеех се със себе си и в същото време осъзнах колко наплашена бях. Не знам каква сила ме караше да слагам единия крак пред другия. Не знаех как не се панирах в най-напечените ситуации. Може би от адреналина?

Ден 14 Dzongla-Gorak Shep

Як

Dzongla е заобиколен от красиви, високи върхове, един от които е Чо Латце. Днес пътят ни минаваше през долини и хълмове и след около 1.30 се сляхме с потока туристи, идващи от Lukla. Планът ни беше да спрем на Lobuche, но както сами се досещате, продължихме. Преходът не представляваше някаква трудност, докато не дойде моментът, в който трябваше да изкачим Lobuche Pass и след това да преминем отново през каманаци, но вече по-нормални каманаци. И така нагоре-надолу по каманаците в 14.30ч стигнахме Gorak Shep. Това селце беше малко по-различно от другите, всъщност какво говоря- всяко едно село има своята уникалност. Но в това имаше огромна пясъчна площадка. Било е голямо езеро, предположихме ние. Сега може да се използва за площадка за кацане, знае ли човек. Близо до нашата лоджа бяха подредени металните стълби, използвани за осигуряване пътя към Еверест, които се поставят ежегодно преди началото на сезона за експедиции от непалци, не от някой друг.  Избрахме лоджа със страшно готина гледка към Nuptse, съвсем случайно де.

Gorak Shep беше крайната ни дестинация. Оттук се стига до базовия лагер на Еверест и на Пумори. На следващия ден щяхме да качим и връх Kalapattar, висок 5550м.

Днешния ден беше много изморителен- въпреки факта, че не беше много дълъг. Вечерта, докато бяхме на топло в спалните чували, Марин ми сподели практически съвети как да избереш най- правилната лоджа и стая:

1. Винаги избирай тази ложда, която е от камък или бетон. Не залагай на ламарина и дърво, защото хич няма да ти е топло;
2. Ако ти дадат да избираш между стаи, избери тази далеч от кенефа, през нощта туриста не е това, което изглежда през деня;
3. Избирай стая далеч от стаята за хапване и далеч от всякакви общи стаи, ако искаш да можеш да се наспиш;
4. Винаги имай едно на ум какво правиш в стаята. Не попаднахме на стая, в която стените да не бяха картонени и да не се чуваше хъркането на съседа;
5. Ако си свикнал можеш да си вземеш тапи за уши, макар че непалците не водят много нощен живот и говорилнята замира към 22.00 ч.
6. Избирай лоджата, която е далеч от воден източник- на сутринта ще имаш с една идея по-малко влага по дрехите.
7. Избирай такава лоджа, която да я грее слънце поне в някаква част от деня.

Гледка от Kalapattar

Ден 15 EBC, Kalapattar

Решихме да атакуваме първо върха и след това да отидем към базовия. Малко се озорихме към върха, но гледката беше невероятна. Качихме го за 2 часа без да бързаме. Лесно се задъхвах и не исках да бързам и да рискувам. Поснимахме се и след 40минути вече слизахме надолу.

Gorak Shep от високо

Пътеката към базовия лагер минава през (познайте) ледник и от селцето стигнахме за 1.45ч. Самият базов лагер се оказа, че е на самия ледник. Да де, по-скоро струпаната купчина с камъни, тибетски знаменца и поставената табела, на която пишеше Everest Base Camp. Поснимахме се, събрахме камъчета за спомен и тръгнахме обратно. Останах малко разочарована, къде бяха палатките, кислородните бутилки? Пред нас се откриваше началният етап на изкачване към върха- преминаването през ледопада, където съм чела, че загива бая народ. Вечерта в лоджата си говорих с едно момиче от Банкок. Нейният шерпа я завел до палатките, които видяхме от Калапатар. Вървели два часа след купчината камъни, но без път, без нищо. Там ги черпили чай и пуканки. Имало два екипа-единия вече качил върха, другия се аклиматизирал. Завидях и, но не много. Бяхме твърде изморени, за да продължим и един метър по-напред. Здраве да е, гледките, които видяхме бяха по-добри от EBC сам по себе си. Между другото, прибирайки се в БГ чекнах експедициите на високите върхове. Тази година никой не е атакувал Еверест..

 Пренасяне съоръжения за безопасност по време на експедиции

Ден 16 Gorak Shep - Periche

Това беше! Сега оставаше дългият път към дома. Не бързахме да тръгваме, все пак ни предстоеше само слизане и малкия зор на камънаците. Днешният ден е може би най-краткият. Пристигнахме в 13.00ч., хапнахме и тъпяхме през по-голямата част от деня.

Срещнахме доста хора нагоре. Тежко им, горко им. На тръгване от Gorak Shep се заоблачи, прогнозата за времето предвещаваше сняг и застудяване. Това не ни плашеше толкова, колкото да нямаме красиви гледки и да не видим нищо, но Буда ни хареса очевидно. По пътя минахме през местност, която нарекох Долината на мъртвите. На всеки камък беше изписано едно, две и повече имена на загинали алпинисти. Точно на пътеката е и този на българските алпинисти.Поклон!

Паметна плоча на Проданов, загинал на връщане от върха

Утре сме в Намче- има нещо, което ме привлича към това място и сега ще ви кажа какво- базара/битака и големия пакет OREO, който ще си купя и ще изям сама. Минаха доста дни, в които не бях вкусвала шоколад, стига толкова мъчения!

Ден 17 Periche- Namche Bazaar

Лек път, надолу. Има изкачване към Tengboche, където обядвахме. Марин отскочи до манастира, но беше затворен за жалост. Времето хич не беше хубаво. Имаше мъгла и препръскваше дъждец. Спомням си за супер красивите гледки от Намче, на които отиващите към базовия лагер сигурно са нямали шанса да видят. Стигнахме в 15.30ч. в Намче, твърде късно за базара, но си взехме MARS, което утоли жаждата ми за сладко. Настанихме се на същото място, където и на идване. Взехме си душ и двамата за втори път в рамките на 17 дни. Добре звучи, нали? Времето се очертава да е лошо.  Не се виждаха гледките от миналия път. Утре сме до където стигнем.

Ден 18  Namche Bazaar - Surke

Базара в  Namche Bazaar бачкал само петък и събота. Жалко….Какво да ви кажа за прехода, веднъж си го минал- сега пак. Насилихме се отново и стигнахме до Surke в лоджата, в която спахме и на идване. Времето беше добро до към обяд и точно преди да влезем в лоджата ни запука дъжда (Валя ни за втори път този ден, първия ни хвана малко след  Phakding, когато седнахме да пийнем чай и да изчакаме малко). Бяхме близо и се отървахме леко. Имаше повече хора, отколкото предния път. Явно сезонът е започнал, когато ние сме слизали от Горак Шеп.

В записките съм си записала за огромното количество якове и магарета, носещи провизии, които трябваше да чакаме, за да се разминем по тесните места и мостове. Сигурно половин час чакане се е събрало за деня.

Ден 19  Surke-Bupsa

Очертаваше се грандиозно изкачване, каквото си и беше. Но някак си не го усетих като тежко. Когато си вървял в продължение на 18 дни всеки ден, свикваш, краката ти заякват и не се изморяваш толкова лесно като цяло. И двамата влезнахме в крачка и наистина не усетихме баира. Но калта, която последва много я усетихме. Марин беше решил да си обуе сандалите, е измокри се бая. На всичко отгоре към 14.00ч. заваля дъжд, което ни накара са спрем под едно дърво и да изчакаме. Дъжда намокри почти изсъхналата настилка от пясък, камъни и лайна от животни и не ни беше приятно! Спряхме уж само за обяд на Bupsa, но чичака в лоджата се оказа голям пич и решихме да останем да спим там. Малко след като хапнахме заваля силно и така чак малко след полунощ.

Ден 20 Bupsa- Nuntala

С триста зора избутахме до Nuntala. Много се изморих този ден. Ето тук и на следващия ден се очертаваха грандиозни изкачвания, вчерашното нищо не е било. Вървяхме само 5.30часа, но трябваше от 2200м да слезнем на 1550м и после отново да се качим на 2200м. Отново заваля дъжд. Имах чуството, че всеки изминат ден започва да вали все по-рано от предния. Отново ще тъпеем в лоджата май, но не е като да имаме избор.

Ден 21 Nuntala-Salleri

Тръгнахме към 6.40 от Nuntala, за да имаме повече време преди да ни завали. Да де, ама още към 11.30 ни заваля дъжда, първо ситно, после порой. Ние тъкмо ставахме от обяд, когато почна да ръми. Не искахме да рискуваме с преспиване, искахме да стигнем днес в Salleri, за да можем да си вземем джип към Катманду на следващия ден. Не бяхме сигурни, че има транспорт, заради проблема с Индия и затварянето на границата.

Зорът приключи с изкачване на последния ни пас на височина 3031м., оттук следваше само слизане и вървене по равен път до Salleri. Стигнахме мокри и влезнахме в първата лоджа, пред която видяхме джип. Излезна ни по 16 долара на човек билета, тръгвахме в 4.30 сутринта. Решихме да не вечеряме в лоджата, а вместо това да си вземем кола и ром, фъстъци и бисквити и да хапваме в стаята. Добре се получи.

Ден 22 Salleri- Kathmandu

Ето така се пътува в Непал

Дълго пътуване се получи. Със сигурност беше по-комфортно, отколкото в автобуса на идване. Бяхме 9 души. Пътят се виеше през пропасти, реки, минаващи през пътя, високи мостове и селца. Спирахме два пъти за бързо хапване. Също така чакахме около 1 на една бензиностанция, докато заредим гориво. Гледките на долината, през която минавахме бяха много красиви, зеленина навсякъде. Някак си ми изглеждаше по-наситено зелено, от колкото беше по-нависоко. В Катманду спряхме в 15.00ч и си хванахме такси до Thamel. Настанихме се в хотела и отидохме да хапнем. Оказа се, че заради проблеми с газта, доста ресторанти са окастрили менюто си. С този ден приключи трека ни. Най-готиното приключение в живота ми. 22 дни слънце, дъжд, умора, смях, щастие и Хималаите покрай всичко това. Оставаха ни около 5 дена в Катманду за разглеждане на града, купуване на подаръци и ядене, много ядене.

Престоят ни в Катманду се състоеше наистина през по-голяма част от времето в ядене. Когато затвориха евтиното заведение, в което се хранехме, заради фестивала на светлините, Dashrain, открихме адски готино заведение, чиято кухня много ни допадна. Беше изцяло вегетариански ресторант и ми беше препоръчан от tripadvisor.com

Нощен Thamel

Отидохме и до Monkey Temple, където най-спокойно се разхождат необезпокоявани маймуни. Входът е 2 долара. Бяха засегнати някои от сградите, едната кула беше срутена, но като цяло всичко си функционираше. Посетихме и мястото, където се извършват погребения. Какво е това ще питате? Обичаят в Непал е да се изгарят мъртвите и останките им да се хвърлят в реката. Не влезнахме вътре, само поразгледахме наоколо. Входът е 10 долара и включва посещение на доста сгради наоколо,  не само да присъствате на погребение.

Видяхме най-голямата ступа в Азия, или поне това, което беше останало от нея. Входът е  2,5 долара. И освен нея може да се влезне в още една две сгради, които не са за изпускане. По пътя на връщане влезнахме в нещо като мол, където набарахме огромен хранителен магазин и напълнихме раницата с храна. Взехме си и ананас, който беше доста евтин.

Излизайки от Thamel, за да разгледаме забележителностите, разбрахме, че Катманду далеч не е само Thamel. Улиците са широки, има високи сгради, нови и хубави, коли, офиси. Коренно различие с Thamel, където са съсредоточени повечето туристи и хотели. Разбрахме, че това е старата част на Катманду. Били са три града, които се обединили в един в последствие, така ми каза Марин.

Monkey Tample

Малко информация за кухнята в Непал

Непалците обичат подправките и лютото. Може би това е взаимствано от Индия.

Някои от ястията,които ние хапвахме бяха:

1. dal bhat- варен ориз, поднесен с купа леща, картофи, разни зелени зеленчуци,подправки, чили. Меша се и се яде. Не е за всеки, ако не си падате по люто. Може и с месо да се поднесе

2. momo- кнедли с пълнеж от зеленчуци или месо

3. thukpa- супа от зеленчуци или месо, с дълго фиде в нея

4.chapatti- палачинка, направена без брашно и яйца ( среща се и като Roti)

5.chang- бира от ферментирали зърна ечемик,царевица или ръж, има цвят на боза

6. raksi- тяхната ракия, но разредена с вода. Сервира се студена или топла

Малко информация относно документацията

Общо на човек разходите по изкарване на документи стоят така:

40долара за виза за 30 дни, която се изкарва на летището

40долара пермит за парка около Еверест

20долара за зелена карта на индивидуален трекър, която провериха около три пъти

20долара за пермит за зоната около Jiri (този документ никъде не ни го искаха)

По пътя ни спираха на няколко пъти, за да си оставяме информацията от паспортите, предполагам водят статистика.

Някои факти за Непал:

1. Непал се нарежда сред едни от най-бедните страни по света;

2. Непал има изключително богата история и кутлура, неслучайно никога не е завладяван;

3. Преди да заминем, бях прочела, че непалците били много мръсни и не използвали сапун. Това е абсолютна лъжа, навскъде на вскаква височина виждахме как хората си перат дрехите, как си мият косата или се къпят на чешми. И не само това, сутрин всички си мият зъбите...с четка за зъби...и паста!

4. Хората в Непал са много приветливи, усмихнати и луди! Имат изключително много празници и фестивали, които не са само по един-два дни.

Има едно нещо, което не споменах, но това е защото събитието се повтаряше твърде често, за да го споменавам всеки път- нагоре в планината единственият начин да се разкарват стоки и въобще каквото друго се сетите е или с човешка тяга, или с животинска.

Най- често хора на всякаква възраст, включително и жени, носещи нереално тежки товари само на гърба си в плетени от бамбук кошници ( видяхме дори хладилник да се носи на гръб).

С това приключва пътуването ни до Непал. Остават спомените за едно приключение със щастлив край, мирис на чай, зелени тераси, усмихнати хора, ориз и картофи, топлина в късната вечер.Благодаря ти, Непал, че ни допусна до себе си и разкри най-съкровените си тайни! Може би пак ще се видим някой ден.

В Непал (част 1)

Никога не съм мечтала да отида в Непал. Решението ми да замина беше продиктувано в един от тези редки моменти на безразсъдство и импулсивност, които вярвам, че всеки един от нас има. Седмица след една покана държах в ръцете си билет за Катманду. Заминавахме на 23 септември и в мен, с напредване на дните до заминаване, тръпката за приключение нарастваше. Тогава се случи земетресението. Шок и ужас. Медиите съобщаваха за срутения до основи Непал, тотално разрушено световно наследство, хиляди мъртви хора …..Не беше време за пътуване към Непал, общо взето. До последно се питах дали да замина или да се откажа. Месеци след земетресението се появиха сайтове и кампании в социалните мрежи, в които се казваше как маршрутите са отворени и как има хора, които са по пътеките из Хималаите. Но аз не се чувствах решена да замина, не ми се струваше удачно да отида, докато хиляди хора са без подслон. Монетата винаги има две лица обаче и си казах, че в крайна сметка тези хора имат нужда от пари, а не са от тези, които си падат по просенето- ще им дам заслужени пари и по този начин ще им помогна да закрепят положението. Звучи доста наивно, но ми помогна да успокоя съвестта си до заминаването. И така, заминавахме за Непал, подготвяхме екипировка, четяхме информация за трасето, а физическата ни подготовка се ограничаваше до неуспешния опит за преминаване на Ком-Емине и няколко къси прехода из планините.

Успяхме да чукнем по около 10 и 15 килограма багаж, което звучеше по-добре  на фона на по-тежките ни раници, които бяхме подготвили за Балкана в началото на лятото. На летището ги опаковахме в целофан, казахме им сбогом за следващите два дена, сбогувахме се с изпращачите и се качихме на самолета.

За първи път се качвах в самолет и със сигурност пак бих искала да го направя, заради гледките, храната, приятната музика и въобще всичко.

Вариантите да стигнете до Катманду от България са два. С прикачване от Доха и пътуване до Истанбул и оттам до столицата на Непал като за втория вариант казват, че бил по-евтин.

Пътуването до Доха ни отне около 4-5 часа и беше много приятно. Летището им е на доста добро ниво, да не обяснявам как беше лъснат пода и как в тоалетната имаше по три чистачки, които чистят веднага, след като излезеш от кабинката…..В една от най-богатите страни бяхме, все пак. За приятното прекарване на чакащите пътници има отделения, където може да се излегнете и да дремете необезпокоявани докато не дойде време за полета. Стаите са разделени на семейни, женски и мъжки, така че трябва да се внимава къде точно се влиза. Летището предлага и обиколка на Доха, но не можахме да се класираме, тъй като един час преди да започнат да записват за нея целият Китай се беше изсипал да чака.

След 12 часовия престой в Доха се качихме на първия полет за Катманду, който също трае около 4 часа. В Катманду пристигнахме вечерта- забавихме се доста на летището, докато изкараме визи и изморени от пътуването вечеряхме набързо и си легнахме. Тогава за първи път опитахме непалска храна, dal bhat - ориз, заобиколен от купичка супа от леща, чили сос и разни зелени работи като почти всички бяха люти. Непалците много обичат люто и подправки, това е сигурно! С вечерята завърши и първи ден в Непал, пък дори той да не беше цял. На следващия ден ни предстоеше голямото обикаляне по разни институции за документи.

Ден 0, прекаран в Катманду

Добър спанак му ударихме, както би се изразил моят спътник Марин. На сутринта закусихме обилно в хотела и се насочихме към задачите за деня. Трябваше да изкараме два пермита, да си закупим билет за автобус и да обиколим забележителности из града. Мисля, че няма да сгреша като кажа, че всеки човек, несвикнал да живее на шум, мръсотия и прах,  би изпитал културен шок. Е аз направо си бях отвратена. Бяха ни предупредили, че в Катманду е като в Малашевци, ама по-зле. Гледката на пръв поглед наистина не беше от най-готините. Адски мръсния въздух, прах навсякъде, боклуци по земята, липса на кошчета, тесни улици, по които доста трудно се разминават две коли. Факт за непалците- шофьорите си комуникират с бибипкане. Бибипкат си на разминаване, след като се разминат, преди да се разминат, когато са близо до някой човек, въобще универсален език е и ако не ти понася по-добре хич не излизай навън. Движението им е на обратно, липсват светофари, но както ще спомена малко по-напред, непалските шофьори ги обявявам за доста оправни и луди, карат бясно и хич не ги е еня!

Разбира се с всичко се свиква, но първото впечатление се помни дълго.

Решихме, поради ограничени финанси, да ходим пеша до разните градски дестинации. Мястото, където дават пермити, се намира на около 30тина минути път от квартала на хотелите и туристите- Thamel, и представлява голяма червено-тухлена сграда - Nepal Tourism Board. Там попълваш разни документи, взимат ти по 3-4 снимки и в замяна ти дават пермит (разрешение) за Gaurishankar Conservation Area- това е за зоната около Jiri (началната ни дестинация) и така наречения TIMS- регистрационна карта за индивидуални трекери.За жалост офисът за пермит за зоната около Luklа (местност, от която тръгват масово туристите, поради наличието на летище, откарващо ги за 40 минути от Катманду) беше затворен, но пък ни казаха, че на входа на зоната можем да закупим. Факт за Непал- почивни дни са събота и половината от петък, през останалото време бачкат.

След като се оправихме с документацията се насочихме към гарата до NTB, от където да си вземем билети за местния автобус до Jiri. На тази така наречена гара беше пълна анархия, най-спокойно се разхождаха козички, автобусите бяха паркирани както си искат и въобще шоуто беше пълно. Загубихме около 20тина минути разни хора да ни упътват от къде да си вземем билети, най-накрая си взехме от една бутка в горния десен край, разбрахме се, че часът на тръгване ни е в 5.30 и се запътихме към хотела. По- късно през деня се разходихме и към Durbar Square, което представлява голям площад с много красиви сгради. Входът е 7.5 долара. Хапнахме в едно приятно ресторантче като аз реших, че вчерашният лютив dal bhat все още ме държи, и ще поръчам momo- още един техен специалитет. Представляват кнедли със зеленчуци и къри в тях(може и с месо)….Вкусотийка.

Дискотеките думкаха до късно тази вечер, явно петък е денят за нощен живот в квартала. Ние обаче трябваше да лягаме, за да сме бодри на следващия ден.

Ден 1 Jiri-Shivalaya

Сутринта по тъмно поехме с автобусче за около 20тина души. Имаше доста свободни места, но това, че ще ни е широко и уютно беше пълна заблуда. Предстояха ни около 9 часа път в превозно средство, натъпкано до горе с хора, дори на покрива отгоре се качваха, стояха на стълбата навън, докато автобусът е в движение, покрай нас постоянно се подаваха торби, чували, че даже и едно бебе се размяташе по едно време. Явно с това са свикнали непалците, но ние не бяхме. Пътят не можах много да го видя, но се усещаха завоите и изкачванията. Тук ще спомена както малко по-нагоре казах, че за мен това са най-лудите хора на света. Пътят беше доста тесен и на всеки завой се налагаше да се бибипка, за да видиш ли, ако някой идва от другата страна да знае, че ние също идваме и хич не сме намалили. С пълна газ се минават завоите, но с изключение на няколко внезапни спирания заради коли от другата страна, и едно бързо напомпване на гума, за наша радост успяхме да стигнем живи и здрави в Jiri, където се явяваше отправна точка на пътешествието ни. Бяхме гладни и жадни, взехме си набързо бисквити от близкото подобие на магазин, наляхме вода и решихме да поснимаме на бързо и да продължим към следващата ни дестинация, Shivalaya. Тук, за разлика от в Катманду, ясно си личаха разрушенията от земетресението. Беше някъде към 2 часа, от записките си разбрахме, че Shivalaya e на около 5 часа оттук, така че включихме GPS и потеглихме. Пътят ни минаваше през няколко малки селища, повечето от които направо бяха срутени със земята. Гледката иначе си я биваше, терасиране навсякъде, докъдето погледа може да стигне, зеленина и малки струпани къщи навсякъде. Току що беше приключил мусонният период и всичко беше живнало и цъфтящо.

Shivalaya

Към 17.00 часа разбрахме, че това е пределното време на слънцето, и че ще трябва да продължим на челници. Това от своя страна беше много яко преживяване, оставаха ни около два часа леко спускане до селцето, където щяхме да спим. Наблизо чувахме реката и след време, преминавайки през първия въжено-метален мост, пристигнахме в Shivalaya, където отседнахме в лоджата в ляво веднага след моста. Ако се питате какво е лоджа- това е нещо средно между нашите хижи и малко хотелче, стаите са с по 2 до 3 легла и са много уютни. Хапнахме на бързо и направо си легнахме. Бяхме достатъчно изморени от дългото пътуване и прехода, че да заспим мигновено.

Ден 2 Shivalaya-Bhandar

Крайната цел за днешния ден беше Bhandar, селце на 5 часа път от Shivalaya. Пак бяхме в заблуда, но за това по-късно. На сутринта гледката ни порази със своята красота, но и за жалост нямаше непокътната къща. Почти всичко беше засегнато в някаква степен. Хубавото обаче беше, че незнайно с какви средства, тези хора укрепваха или пък престрояваха своите домове. Поснимахме малко, сбогувахме се и след кратко объркване хванахме пътеката. Тук беше първото място, където ни взеха информация от паспортите.

Разрушен храм в Bhandar

Днешният ден се очертаваше да бъде изкачване на хълмчета и слизане. Разбира се, пред нас се появяваха уникални гледки, каквито и снимките показват. Минавахме през пътеки, през които имаш чувството, че си в джунглата, което не беше далеч от истината. Обядвахме в селцето Deurali и след около 2-3 часа достигнахме Bhandar, крайна цел за деня. Селцето се криеше под хълм, който трябваше да слизаме доста време. Къщичките бяха разпръснати надалеч една от друга и за жалост отново разрушени, но с тази разлика, че като че ли тук положението не беше хич цветущо. С напредването ни по пътя осъзнавахме реалната възможност да няма къде да се спи въобще. За наша радост обаче, към края на селото намерихме малка дървена новопостроена къща, в която се настанихме, доядохме бисквитите, и легнахме да спим. Бяхме капнали от постоянните изкачвания и слизания, а и тежките раници и липсата на тренировки си казаха думата. На всичкото отгоре не стигнахме за 5 часа до селото а за 7.30. Решихме да направим ранно ставане на следващия ден, за да имаме повече време да вървим по светло.

Ден 3 Bhandar - Sete

Тръгнахме в 6.20. Стопаните даже още не бяха станали. Очертаваше се да бъде дълъг ден и той като че ли се оказа най-дългият от всички. В записките си съм си отбелязала мега трудно изкачване, макар че аз си спомням доста гадното слизане от поредния хълм, където беше адския задух и хич не беше яко. По пътя подминавахме дървета с банани, лаймове (или портокали), храсти с доста странни неща по тях ( в последствие разбрахме, че това са домати, които наподобяват нашите чери домати), огромни бамбукови храсти и много големи и малки водопадчета направо на пътя. Тук беше и моментът да видим на живо непалски пиявици. Бяха ни предупредили, че около вода и влага има доста от тези гадинки. Не се забелязват много, но ние доста се оглеждахме и пазехме. Е не бяхме успели да се опазим. Сядайки на обяд в едно от селищата по пътя Kenza, Марин видя първи кървавото петно на крачола си и събувайки обувката си, животинчето изпадна и да кажа- изглеждаше доста наядено. Аз реших да се огледам, картинката и при мен беше същата.

Пътеката се извиваше покрай разпръснатите безименни и именни местности, училища, през градинки и дворове. След дългия ден, към 16.00ч. пристигнахме в Sete и спряхме на първата лоджа още в началото. Пореден ден на пълно изтощение. Не знам кой им прави програмите на туристическите агенции(оттам черпехме инфо за часове до различните дестинации), но със сигурност не стигнахме за 5 часа до Sete. В нас от няколко дена насам се прокрадваше идеята да вземем един ден напред от графика, за да можем да се върнем на време, защото съдейки по графика - или сме мега бавни, или както казах някой мега много се е объркал с часовете между отделните точки. В лоджата вечеряхме към 6-7 и след това си легнахме. Рано си лягаме ще кажете, но за това си има няколко причини, сред които са умората, ранното ставане и нямането какво друго да се прави( четеца писва по някое време).

В джунглата

Ден 4 Sete-Salung

Отново станахме рано и отново достигането до следващата дестинация ни отне 12 часа. Ще кажете, че сме мазохисти и няма да сгрешите, защото и аз, и Марин се напънахме много, за да вземем този допълнителен ден. Salung не беше крайна цел в първоначалния график, но понеже съм инат, та до там стигнахме. През този ден за първи път в далечината започнаха да се забелязват заснежени върхове. Понеже гледаме да взимаме на макс от природата, Марин се изкъпа в една река, минаваща на пътя. Бяхме екзалтирани и щастливи. Всеки изминат ден напредвахме към крайната цел. Спряхме за обяд към 11 часа. По пътя след едно от селата- Junbesi, видяхме елен, красив и неплашлив. Погледахме се с елена и продължихме напред. Наближавайки ступата, след която започва селото ни се откри невероятна панорамна гледка на няколко 8хилдници, включая и Еверест. Останахме безмълвни. Бяхме сами изправени през неземната красота на тези изваяни от природата исполини. Стигнахме Salung на челници, намерихме една къща, която не съм сигурна, че беше лоджа, но все пак останахме да спим там. Вечерята на някои места се чака доста време, защото ти я готвят на място. Аз бях на края на физическите си сили и адски много ми се спеше, хапнах малко и заспах веднага.

Ден 5 Salung- Kharikhola

На сутринта повторихме процедурата от предните дни. Ранно ставане и закуска чак към 11. Гледката беше още по-живописна. Продължавайки напред, за първи път в живота си видях свободно живеещи маймуни, но бързо се разбягаха из джунглата от дървета. Иначе ние продължавахме да се изкачваме и да слизаме от хълмче на хълмче с тази разлика, че днешният ден беше белязан с доста голямо слизане и след това рязко изкачване. На обяд спряхме при един готин дядо, който ни потвърди, че има джипове, тръгващи от близкото село и стигащи до Катманду. Този факт ни беше казан от един приятел шерпа в Катманду и щеше да ни спести доста дни бързане, а и никой не обича да се връща по вече утъпкан път. След обеда започна първото изкачване за деня. То приключи на най-високата точка от паса (превал) на височина от 3031м. Оттук последва голямото слизане до Nuntala, даже и след него. Наистина голямо слизане беше. И на двамата ни се набиха краката, но нямаше да се откажем. Малко след Nuntala минахме през един манастир, но за жалост не можахме да влезнем. Обещахме си на връщане да се отбием. Слизането ни продължи до достигане на 1560м. Сами можете да прецените как сме се чувствали като имаме 2000м денивелация и то отрицателна. Стигайки до 1560м. мислехме това да ни бъде за днес, но задуха и влажността не ни понесе - решихме да се насилим до следващото село. Така де, направо си се самоизнасилихме, защото се оказа, че трябва да катерим бая стръмни стълби много дълго време, сякаш никога нямаше да стигнем. Ама стигнахме. Пак спряхме на първата възможна лоджа. Аз реших да си платя за душ, както каза Марин тогава, заслужих си го.Този ден вървяхме 11 часа.

Ден 6 Kharikhola-Surke

Това беше денят, в който успяхме да изпреварим графика си. Най-накрая. Очакваше се вече да не ходим по 12 часа всеки ден- отново заблуда. Тръгнахме към 6.30. Денят беше дълъг и изтощителен с повече слизане отколкото изкачване. Закусвахме в Bubsa село малко след Kharikhola. Следваше изкачване за около1-2-3 часа, вече не си спомням с точност. Беше доста “воднист” ден. По пътеката преминаваха доста рекички и създаваха усещането, че си на брега на морето и се плискаш с вода. Марин беше решил същи ден да си обуе сандалите, заради проблем с ахилеса. Псувни се чуваха често по пътя, заради решението му. Наближавайки летището в Lukla, от където започват трека си почти всички трекъри, над нас преминаваха все по-често малките добре познати от видеата самолетчета. До Surke се слиза само. Бавно и внимателно, заради стъпалата и колената. Трябва да се пазим все пак. Не предполагахме пред какво ще се изправим след няколко дни! Настанихме се в първата лоджа, до която стигнахме. Няма да споменавам как сме се чуствали, защото повторението писва. Но бяхме много близо, усещах го. Имаше една тръпка на очакване от пътеката...Утре щяхме да подминем летището и да се слеем с тълпата пътешественици. Легнах си с мисълта за гледка към Еверест. Вече е късно вечерта, когато пиша тези редове на лаптопа в нас, но се усмихвам, защото тези изречения оживяват пред мен и се появава картината от вечерта.

Ден 7 Surke-Bengkar

Ступа

Тръгнахме в 6.10. Прехода наистина стана по-нормален, или поне пътеката. Вървеше се спокойно, нямаше го зверското изкачване от предните дни. В селата преди  Lukla всичко кипи от работа. Изглежда, че и там ги е праснало земетресението, но всички така се бяха засилили, че сигурно до един два месеца ще построят домовете си на ново. В 11.30ч. бяхме в Phakding. Там седнахме да пием чай, решихме да продължим напред. Вече се виждаха значително много народ трекъри по трасето. Всички имаха поне по един носач и един гид, все пак трябва да се подкрепя бизнеса. Хапвайки спагети за обяд в една от лоджите по пътя, ние си позволихме съвсем открито да обсъждаме хората, носещи 4кг. раници на гърба си, докато носачите им се прегърбват с чужд багаж. Истината е че напред във времето, и на нас ни се искаше да си бяхме наели един да ни носи раниците, защото бяхме достигнали предела на физически и психически сили….. По пътя до края срещахме най-различни хора- стари, млади, семейства с деца, сами жени, сами мъже, сами мъже и жени заедно, всякаква паплач от различни езици, събрани на едно място, вървящи по една пътека. Решихме този ден да не се насилваме и спряхме на 7км от Namche Bazaar в Bengkar. Имахме доста свободно време и правехме нищо, докато не стане по-нормално време за лягане.

Ден 8 Bengkar-Namche Bazaar

Отново тръгнахме рано сутринта, макар че нямахме много за вървене като километри. Малко след тръгването ни заваля дъжд и спряхме да закусим и да изчакаме да спре. Пътят на около 5км преди Namche Bazaar става стръмен, тук се преминава през онзи мост, на който всички се снимат, и който се заснема  във филма “Еверест”. Пристигнахме към 11.40. Посрещна ни базара, който наподобява битака на Малашевци. Сложени стоки на земята, каквото ти душа иска. Входа на Namche Bazaar не е много приятна гледка, но пък като навлезеш навътре виждаш едно доста приятно местенце. Има аптека, магазини, книжарници даже и пекарна. Това е градът на шерпите. Спокойно мога да го нарека град, защото беше най-голямото струпване на къщи, което виждахме от началото на трека. Намерихме готино местенце за спане, оставихме си багажа и излегнахме на разходка. Над града има малък манастир и площадка за кацане на хеликоптери ( не съм сигурна за последните две). Много красиво място с формата на подкова. Има също така музей на шерпите и галерии. След разходката ни, вечеряхме и се поровихме в интернет, защото го имаше и това удобство. Бяхме на 3440м надморска височина.  

Ден 9 Namche Bazaar-Dole

По принцип в графика ни имахме един климатизационен ден, който да прекараме в Намче. Това представлява ден, в който стоиш на тази височина, за да може организма ти да свикне, за да нямаш после проблеми с глава, съня и дишането. На този ден може да се качва съседния хълм, който предоставя готина гледка над градчето. Climb high,sleep low, както се казва. Ние обаче решихме да се правим на герои и пропуснахме акк ден и се запътихме към Phortse Thanga. След Намче пътеката става панорамна и се появяват Nuptse, Everest и красивият Ama Dablam. Много хора бяха тръгнали по нашата пътека този ден. Имаше бая народ, но пък след около 2 часа пътеката се отделя за към Gokyo, една не толкова комерсиална дестинация. Малко зор видяхме, пък дали заради височината или защото реално е било зор, се изморихме бая. Казват, че тежината на раниците се усеща повече с всеки качен метър. Към Phortse Thanga се слиза 400м денивелация и малко след обяд вече бяхме там. Решихме да продължим (съмнявате ли се в нас, какво ще правим цял ден в лоджата?) към Dole, което е дестинацията за следващия ден. Сещате ли се сега за тези 400м как трябва да се изкачват наново? Гадна работа, но път гледките, които ни се разкриха бяха уникални. Хималаите са разнообразни и развлекателни. До теб можеш да виждаш гората с мъхове по нея, в далечината гората изчезва, за да отстъпи място на ниска растителност и изведнъж БАММММ Cho Oyu пред теб с зашеметяващите  8000м височина. Къде другаде може да се види това?

Лешояд

Връх Ама Даблам

Към 15.00ч. бяхме в Dole на 4050м. височина. Този ден беше един от многото, в които почуствахме благословията на планината, разкриваща ни своите чеда планински. Видяхме Хималайски тар точно на пътеката. Огромен, масивен и черен, като че ли хич не се изплаши,а просто стоеше там и ни гледаше. За жалост като че ли възприемат фотоапарата като заплаха, та не можахме да го снимаме.  По-нагоре обаче се появи огромен Хималайският лешояд. Кръжеше на 15 метра над нас, и за разлика от козела, лешояда го заснехме. Адски готино! И така пристигайки в селището, осъзнахме, че времето за къси тениски и панталони е приключило. Беше  студено. Тази нощ беше може би най-студената от всички. Не знам дали се дължеше на лоджата, която представляваше дървена постройка, облицована с ламарина, или пък на височината, но след вечерята се мушнах в спалния си чувал и не излезнах оттам. Марин пък се запозна с един доктор от Англия, който на доброволчески начала бачка в този район от 20 години насам. С него щяхме да се засечем още един-два пъти. Лоджата се поддържаше от един мъж и предполагам неговия син. Мъжът се оказа, че изкачвал Еверест три пъти, един от Непал и два от другата страна. Похвално! За тях работа, за нас-копнеж, мечта, необходимост, предизвикателство, недосегаемост….

Ден 10 Dole- Machermo

От доктора разбрахме да не се силим много днес и да спрем на Machermo, защото височинната болест ни беше в кърпа вързана. Така че се очертаваше 4 часов преход, което за нас беше нищо, в сравнение с километрите, извървени на ден до сега. Станахме към 7  и лекичко се придвижвахме напред, Чо Оуо ставаше все по-голям пред нас. Към обяд стигнахме Machermo, малко скупчено селце с лекарски пункт, където доктора от вчера работи. Хапнахме и отпочинахме. В продължение на 10 дни не бях мила косата си та реших да се възползвам от слънцето, да стопля вода от камилата и да я измия. Следобеда се изкачихме до близкия хълм и поснимахме. На идване към Machermo видяхме огромна лавина от Чо Оуо, бяхме УАУ няколко минути.

И двамата вече усещахме височината, която бяхме изкачили. Трудно дишахме, задъхвах се ( и това ме остави чак, когато слезнахме на ниско), главите ни боляха, вървяхме бавно. Надявахме се да нямаме проблеми напред, но и това беше заблуда.

Ден 11 Machermo- Gokyo

Тръгнахме към 7.40 към Gokyo. Малко информация: Gokyo езерата са изключително красиви ледникови езера с адската зелена вода ( заради бактерии, които живеят вътре,може би?) Езерата са 5 на брой. Gokyo е разположен на езеро номер 3. Другите две са след него и трябва да се отдели още 2 часа до 5-тото езеро.Езерата са огромни и дълбоки ( както всяко езеро предполагам) особено последните две. До селцето е и връх Gokyo Ri на височина от 5340м. От него се показва красива гледка на долината, съседния на селцето ледник, който е активен, и мисля,  че е най-големият от всички. Вижда се  Еверест и съседните нему върхове.

Machermo

Беше малко труден преход - върви се покрай ледникова река до достигане на първо езеро. По пътя имаше отново народ. Повечето бяха непалци, пренасящи товари насам-натам. Пристигнахме към 11.30 и Марин се качи на върха, за да снима залеза. Стоя там 5 часа. Но пък го хвана болестта на височината. Прибра се по тъмно (тоест към 19.00, залеза е в 17.30ч.), заедно с една друга група, която хващаше залеза над долината. Направо легна, оплаквайки се от гадене, липса на апетит и болки в главата. Мен самата също не ме беше подминала болежката в главата, затова реших да не му опявам за безразсъдната постъпка.

Докато Марин е на върха, аз се изкачих на съседното хълмче да погледна и ми се разкри страшния ледник. Лед и отгоре едри и дребни камъни. На някои места ледът скорострелно се топи, капе вода, чуват се падащи камъни - звукът от пукащ се лед е добре познат на всички предполагам, тръпки да те побият.

Gokyo