Страшно езеро по Коледа

Денят беше 25.12 - Коледа. Един не толкова традиционен ден, в който да се отправиш в дебрите на Рилската пустиня и да прекараш вечерта там , пък било то и в  заслон. 

Аз и моят приятел обаче решихме да се възползваме от хубавото време, да стегнем туристическите раници и да прекараме нощта на заслон Страшно езеро - двамата, с вино и вечерята от снощи. Ние си падаме по импулсивните решения - те са съпътствани с най-красивите спомени, които човек може да има - изживявание, които се запомнят за цял живот. 

Приготвянето на раниците не отне много време, този филм го играем вече за стотен път -всяко движение е отиграно, всеки предмет си знае мястото. Виното и зелевите сърми, ядки и баници също намериха своето място там. 

На следвашия ден веднага след ставане потегихле - пътят бу е добре познат, минавали сме го много пъти. Спираме на ЦПШ, пакетираме се и потягляме. Цепениците тежат в раницата на Марин - гъзарийка си е, когато стигнеш до заслона да знаеш,че няма да стоиш цяла вечер на студено. Вода наливаме от реката, виеща се през долината. Пътят ни към заслона е нагоре веднага след хижа Мальовица. Не е повече от 2 часа път. Слизане и качване, както всеки нормален маршрут в планиата. Слънцето го няма, но денят е чист и приятен, няма вятър, партина има и се върви лесно. С котки сме , заради леда под снега, а и да сме подсигурени. 

Вървейки нагоре, усещам прилив на енергия, най- после съм в планината, любима моя Рила, която винаги ме е приветствала с добро, която винаги ми е позволявала да черпя от нейния запас от енергия. Животът, завъртайки те в своето ежедневие, те кара да се чустваш изморен, без желание да правиш каквото и да било по-различно от това да ходиш на работа и да се прибираш във вас обратно. Затова винаги, когато съм там, гледам да взимам възможно най-много от чистотата и спокойствието на реката, долината и тревите. През зимата планината е страхотна - човек лесно може да се влюби в нея - белотата те приканва да приседнеш някъде и да се полюбуваш.

По пътя ни се наложи аварийно да се върнем назад за една загубена цепеница, но освен тази случка, успяхме да стигнем благополучно до заслона. Там ни очакваше един шоколад, който аз най безразсъдно отворих и нагризах, чакайки Марин да се върне с пълния пакет цепеници. 

В късния следобед мъглата вече властваше над обстановката наоколо. Беше се появил и вятър, валеше и сняг. Времето щеше да се задържи такова и за утрешния ден. 

А ние вътре си изкарвахме доста прилично. Такава Коледа не съм имала - софрата беше сложена - вино, сърми, ядки, баница и боб. В печката бумтяха дървата, а ние се наслаждавахме на топлината от огъня. 

Беше неизбежно вечерта да не завърши към 8, когато всички дърва, които носехме, бяха изгорени, а виното изпито. Легнахме възможно най-близо до вече изстиващата печка, завивайки се с родопско одеало под спалните чували. Нощта беше спокойна като изключим активното малко мишле, обитавщо заслона. То цъкаше през цялата вечер насам-натам. Беше много безстрашно мишле, дори светлината на фенера, сочеща към него, не му пречеше да обикаля наоколо, събирайки трохи от вечерята ни. Животът я беше направил една безстрашна мишка!

На сутринта останахме изненадани колко сняг беше натрупал за една нощ. Вятърът пареше лицата ни, а снегът се виеше навсякъде. Последва тежко борене с преспи, пропадане в цепнатини между камъни и въртене в кръг на няколко места. Не носехме снегоходки, което би рекорда за тъпотия от наша страна. Винаги трябва да тръгваш със 100% от зимната си екипировка, никога не трябва да спестяваш от килограмите в раницата ти. 

Стигането обратно до ЦПШ ни отне поне два пъти повече, отколкото на идване. Цялата ситуация беше толкова плачевна, че ми стана смешно по едно време. Но нямаше как, нямаше връщане назад - само напред!  Опитвахме се да следваме партината от предния ден, но за жалост на места се губеше от натрупания нов сняг и нявавки.

Спряхме и за снимки, няма как да не пропуснем това паметно слизане и бедстване. Косите ми бяха замръзнали , а по веждите на Марин се бяха образували ледени висулки. 

Та така, спускайки се уверено надолу към долината на хижата се оказа, че съм взела грешен завой надолу и се оказа, че се движим по едно леееко лавиноопасно нанадолнище. Вярно, лазехме на четири крака, предкачахме борчета, прескачахме река, но пък си беше приключение. Не бяхме първите, преминавали през този участък, защото успяк да си открия едни супер готини слънчеви очила. 

За завършек на това пътуване успях да си падна както си трябва на леда, та така сега си ходя с лепенка на ръката.

Прибрахме се благополучно у дома. Дори за това кратко време, прекарано в планината, човек се зарежда. Оставя цялото напрежение горе и слиза пречистен.

Мина година - равносметка. И Пирин, разбира се

Една година откакто се прибрах от Непал. Доста често ми се върти в главата- различни случки, различни моменти. Беше прекрасно. Това събитие постави началото на още много други пътешествия из страната. Появиха се и идеи за пътуване в други страни, с високи планини и замайващи главата бели върхове.

От както се прибрах не съм се спирала. Витоша, Рила, Стара планина, Пирин - зима, лято....Правихме преходи през зимата до х. Козя стена, до х. Ехо, до х. Вада и х. Иван Вазов, заслон Страшно езеро, връх Малйовица,Рилски езера(през нощта) и още и още. Зимата си по-ограничен откъм атмосферени условия и лавинна безопасност, това обаче не означава нищо - човешката мотивация може да те изненадва постоянно, мислиш си, че не можеш да стигнеш до определеното място, но стигнеш ли до него си казваш "Колко заблуден съм бил до сега!".

Лятото се  пръскаш - опитваш се да си играеш с тялото си - напъваш на максимум-а физически и психически, и пак се получава страхотно изживяване. Пак оставш очарован от това на какво е способно тялото ти :D. И най-хубавото всъщност е, когато се прибереш и на следващия ден започнеш да мислиш следващия убийствен маршрут, избираш най-неприятните участъци, през които да минеш, ей така, за кеф. Възползваш се максисмално от хубавите условия, докато не дойде зимата и снегът не завали.

Последният такъв напъващ преход беше миналата седмица-  х. Демяница- заслон Тевно езеро - вр. Джангал- х. Вихрен. На пръв поглед звучи добре. Метнахме се с колата от София към 17.30 вечерта, паркирахме на Рибарския завой за към х. Вихрен над Банско. Тръгнахме на челници и страхотно небе, осеяно със звезди. Прохладно и тихо, 4км/час средна срокост. Пътят минава покрай Валявишка река. За около един час сме на х. Демяница. Подминаваме я, разбира се, независимостта е нещо, на което държим- опъваме палатка на час след хижата. Заспиваме преуморени и без много много туткане.

Гледка от палатка, над х. Демяница

 Събуждаме се с болки в кръста, нормално при спането на палатка. Малко сме закъсняли със ставането, но ние така или иначе не бързаме. Сгъваме палатката съвсем механично, вече сме ги отработили тези движения. При първите огрели ни лъчи, решаваме да си сготвим закуска- дежурния кус - кус със захар и малко сушени плодове. След час тръгваме. денят е пред нас, времето е страхотно, събота е. Отиваме към Превалско езеро. Баири да искаш от Пирин, раниците тежат, слънцето напича и ние въобще не знаем какво ще става по-нататък.
Спираме на езерото, хапваме круши и спокойно гледаме туристите как наивничат наоколо. Ние не сме по тяхната пътека- повечето отиват към Тевно езеро през Мозговишка порта. Ние отиваме към немаркирана пътека, малко офроуд. Отбиваме се и минаваме през Валявишките езера, страхотни и спокойни. Наоколо се извисяват стъмни и скалисти върхове. Ние се отправяме към връх Джангал, скалист исполин, внушаващ уважение и страх у мен.
Преди да стигнем до него обаче трябва да се катерим, няма как. Реки от камъни, и ние като малки кози от камък на камък с тежките раници на гърбовете. Обръщаш се назад и ти се разкрива страхотния Пирин, ти си малка точица по пътя, хората не те виждат.
След час катерене по реката от камъни, стигаме до разклона за Тевно. Там оставяме раниците и се отправяме към Джангал. През това време той вече е станал още по-мащабен и страшен, острани му - лава от камъни. Изглежда труден и мъчителен. Тръгваме към него, часът е 14.50 Играем го, няма начин. И както всичко останало, и този връх само изглежда недостъпен, да не бъда разбрана погрешно- труден и изморителен за изкачване е, но погледнат от долу изглежда много по-страшен, отколкото наистина е. Избутваме го за 40 минути.
Гледката е страхотна, ПИРИН ДАЛЕЧ НЕ Е САМО ВИХРЕН И КОНЧЕТО. Езера- многобройни езера и реки, върхове- Тодорка, Малка и Голяма Каменица, Вихрен, Муратов, Кутело, Полежан и още и още. Невероятно!!!

Валявишко езеро и връх Джангал

На връщане при раниците хапваме набързо и се отправяме към Тевно езеро. Скали и чукари до там. Пристигайки на хижата, вече все едно сме в друг свят. Полянка, езеро, кучета и хора. Слънцето все още напича склоновете наоколо. Ние сме много изморени, днешния ден напрегна всеки един мускул и сухожилие. Решаваме да се излежим край езерото, докато не залезе слънцето, за да можем да опънем палатка. Заспали сме, разбира се, но се събуждаме от студа, който е настанал наоколо.Този факт не пречи на народа да се разжохда и да лови риба!! Излизат фотографите да уловят залеза. Ние решаваме да открием нашето място за вечерта.
Спускаме се след Тевно езеро по един от склоновете. Късметлии сме, защото намираме страхотно място със зашеметяващ изглед. Пийваме бира и хапваме ядки, докато слънцето не се скрие напълно. Чуствам се късметлийка- това, което виждам напълва душата ми, сърцето ми лети, усмивката ми не пада от лицето ми и доста често повтарям, че се чуствам много добре. Гледайки наоколо, осъзнах, че всичко ще се нареди, всичко ще е наред. Тази вечер заспах с усмивка, изморена и малко пияна.

Гледка към Панорамната пътека по билото

На сутринта тръгваме към х. Вихрен. Около 10-тина километра по така наречената Панорамна пътека. Наистина беше панорамна. Вървиш по билото и се чудиш това истина ли е - от ляво и дясно езера и долини. Пазещи високи върхове, издигащи се отгоре ти. Слизаш, качваш, слизаш, качваш и така, докато не стигнеш хижата. Накрая, когато стигнеш Жабешкото езеро над хижата, вече не издържаш и искаш само да си събуеш обувките и да се изкъпеш. Но търпиш и вървиш напред. И напук на всичко хижата се бави, не идва. По пътеката все по-често се забелязват туристи, дошли да видят и да покатерят. Масово отиват към Вихрен. Но ние идваме от много по-красиво място!

По каменна река за към Джангал, над езерата

Набелязали сме си една кръчма след х. Вихрен, там сядаме и хапваме боб, докато разговаряме със семейство банскалии. Казват, че маршрута ни бил доста труден- ВЕРНО си е ! Хвърлят ни до Рибарския завой, където сме паркирали нашата кола. Сбогуваме се с пожелание за нови срещи.

До нови срещи Пирине!!

На връх Джангал