Страшната Рила

 Седмица преди заминаването ни за Непал решихме да направим един траверс на Купените с план преспиване на Страшното езеро една вечер и втора на заслон БАК (Орловец). В последствие планът се редуцира до една нощувка на Страшното езеро. Целта на разходката, освен да разходим обувките си, беше да се качим на възможно най-високото и да преспим там, за да видим как ще ни се отрази височината (все пак ни предстои достигане на над 5000м надморска височина, където може да ни хване някоя и друга височинна болест). 

Неслучайно езерото се нарича Страшното езеро. Легенди за наименованието има много , но като цяло логична звучи тази, че гърмежите от бури се чували изключително гадничко. Не съм присъствала на такова събитие, но като че ли ми се струва, че имам желание да видя с очите си как езерото е получило своето име. До там може да се стигне по няколко начина и ние избрахме да тръгнем от ЦПШ Мальовица. Тръгва се по главния път за към х. Мальовица, но се отклонява в ляво малко преди нея. Има вариант от ЦПШ-то да се мине през Йончево езеро, но ние изглежда сме пренебрегнали тази идея.

Пътеката от ЦПШ до езерото не представляваше кой знае каква трудност. Върви се успоредно с приятно румоляща рекичка, която минава неусетно под земята. Минава се покрай две три езера от циркуса.Отделихме доста време за бране на малини и може би последни боровинки за сезона. Денят беше топъл и Рила беше щедра с нас, показвайки ни красота и изящество. За около 3 или 4 часа стигнахме езерото. По пътя се догонвахме с двама души и още две момичета бяха на езерото, когато пристигнахме.

Казват, че тази местност била най-страшната в Рила. Виждаш езеро, над него се извиват остри скалисти върхове над 2600м. и яко каменопади откъм далечната част на езерото с бистра водица.У теб се надига едно чувство на нищожност, направо тръпки те побиват и си мислиш как ли ще ги качваш върховете утрешния ден. Имената им са ясни - Голям, Малък и Среден Купен и Ловница. 

Цял ден след пристигането ни си отредихме за лежене покрай езерото, готвене на котлончето и чакане да се стъмни,  за да опънем палатката и да гледаме звездите. Виждала съм на снимки каква красота е през нощта. Чакането си заслужаваше- никога не съм виждала толкова много звезди, че даже Млечния път се показа. Седиш, гледаш и не вярваш, че има места, където може да видиш такова нещо. Нощта мина спокойно, за да отстъпи реда си на Райко. Сутрините през сепември не са това, което бяха през юли. Студът ни сковаваше докато към 8 слънцето освети и досами езерото и бързо се стоплихме. Потеглихме към 9 и нещо към Купените. Пътеката минава в ляво от езерото и следва каменна река, която беше доста стръмна. В 10.30 бяхме на билото. Пътеката минава точно до пропастите от камъни, подсича някои от върховете ( мисля, че Малък Купен се подсича), изкачва се до други и така отново. От дясно се виждаше Страшното езеро, от ляво пък с напредване на пътеката се откри и Рилският манастир в далечината. Пред нас изникнаха и Злият зъб и връх Двуглав, които направо могат да те накарат да настръхнеш, ако досега, минавайки по ръба на пропастите, не си успял да постигнеш това.

Тук малко се затрихме, опитвайки се да намерим пътеката, та трябваше да направим едно бая отвесно изкачване на адската жега, докато не стигнем връх Ловница. Нищо де, за спорта си заслужаваше. Да видим колко сме издръжливи. Открихме пътеката, изкатерихме се отново на билото и продължихме напред. Оказа се, че сме били по - близо отколкото сме очаквали. В дясно от нас се виждаше постройка, която в последствие се оказа заслон БАК. До него стигнахме за около 30тина минути, слизайки рязко надолу в долина от камъни. На заслона имаше двама души- братя от Враца. Поговорихме малко с тях, пообсъждахме коя хижа е готина и коя не, хапнахме някоя и друга круша, и тръгнахме към ЦПШ. За около час и половина стигнахме до х. Мальовица, където хапнахме по един боб и продължихме надолу. Пред нас се разкриваха връх Мальовица, Камилата в дясно, и въобще гледки да виждаш. 

Не знам дали в Хималаите ще ми хареса, но със сигурност поне ще имам с какво да сравнявам.

До скоро!

Равносметка за Ком-Емине

  Равносметка трябва винаги да има,за да можеш сам да видиш къде си сгрешил, къде си взел правилно решение, дали си е заслужавало и прочие.

Ще започна с това, че въпреки адски многото пречки и проблеми по пътя, красотата на Балкана всеки ден ни напомняше за себе си я с някоя красива гледка, я с някоя зелена и светла гора. Със своите чешмички и необятните хълмове, които окото не може да премери. С плодовете, които ни даде. С тишината, която ни напътстваше всеки ден и беше в разрез с бързия и шумен живот на София, и въобще както написах по нагоре не съжалявам, че изминахме тези километри, нито пък, че не стигнахме до края. Съжалявам само, че допуснахме някои грешки, къде от наивност, къде от недоглеждане, които доведоха до взимане на нашето решение за прекратяване.

Като цяло идеята за периода на заминаване клонеше към юни месец, понеже тогава нямаше да има голям наплив на хора, и щяхме да се наслаждаваме на повече тишина. Не бях преценила променливото време, както и това, че не е хич толкова топло, колкото очаквах да бъде. Юли и август са супер месеци за прехода и не трябва да се подценяват.

Разпъването на палатка усъвършенсъвах като оправяне на легло, но спането на палатка се оказа, че не ми е на сърцето(заради нелепия ми страх нещо да не ме нападне). Това също не ми беше минавало през главата преди да тръгнем,но пък единствения начин да преодолея страха е да ходя на палатка, така че действам.

Обувките и на двама ни изиграха лоша шега. Надцених моите седем годишни алпийки, които ми бяха адски удобни, но пропуснаха на втория ден и също така им се разлепи гумата отпред. Задължително обувките да са тествани и да са издръжливи на вода.

Подходящото облекло също влезна в графата на гафовете. Липсата на дебели дрехи и летния спален чувал ми прецакаха вечерите, в които и без друго не можах да мигна. Дебелите дрехи ми липсваха и при преминаването на билото, когато духаше силен вятър.

Идеята за спане с палатка и готвене на котлонче беше примамваща, но доведе до носене на тежки раници от около 12-13 килограма. Това от своя страна не ни се отрази добре и трябва да се отбележи, че раница с тегло над 9.5килограма трябва да се избягва.

Да спомена също така, че първоначалното бъхтене за километрите първите дни трябва задължително да се избягва. Няма за къде да бързаме. Претоварването на организма и многочасовото ходене не водят до нищо хубаво.

Това са грешките, които допуснахме и които следващият път трябва да се имат в предвид.

ПС: Поставям един интересен филм за Ком-Емине, който изгледах с удоволствие.

Ком - Емине. Дни 5,6,7 и КРАЙ.

Ден 5

Проход Витиня- х. Кашана

Прехода през днешния ден беше един от най-дългите. Не представляваше трудност, но извървяните километри си казват думата. На сутринта се оказа, че групата мъже вече бяха тръгнали заедно с кучето, което мирно беше стояло цяла вечер пред портата на електрото. Пътят ни минава през горското на Витиня като маркировката следва плътно оградата. Тук имаше доста спънки поради наличието на разни шубраци и плевели, които си стояха най необезпокоявани на пътя. Загубихме се един два пъти, но бързо намерихме маркировката и настигайки другите заедно всички стигнахме до Араба конак. Там направихме една почивка и тогава се запознахме официално с другите, които се оказа че са от Монтана. Направих и лек козметичен ремонт на обувките си, понеже бяха започнали да се разлепят отпред и тръгнахме. Пътят минава през гора и след време излиза на билото, та така до Кашана. Минава се покрай грозната гледка на мина, която напомня колко може да е реазрушителен човекът със своите действия. Разминахме се отново с колоездачите, които се оказа, че са си поставили за цел да изминат целия път за 10дни. Побъбрихме си малко и продължихме. Слизанията и изкачванията ни дойдоха в повече и стигайки до крайната точка на днешния ден, бяхме на предела на силите си. Очакваше се следващите дни да бъдат дъждовни и трябваше да се подготвим психически за лошо време и подгизване. В мен нахлуваха спомените от ужаса на прехода ни до Тръстеная . Разбира се започна да ръми още докато вечеряхме в хижата. Последва леко сдърпване относно това дали да разпънем палатка. Накрая спахме в стаята, съседна на друга, в която се оказа, че са отседнали нашите познати велосипедисти. Почти през цялата вечер валя дъжд. Колената сдаваха багажа. Дилемата беше дали да не останем още един ден на Кашана или да продължим. Това решихме да обсъдим на сутринта.

Ден 6

Х. Кашана - х. Планински извори

Сутринта дойде и излизайки от стаята ни посрещна старата другарка мъглата. Навън всичко беше мокро. Чувствахме се отпочинали, но пришките и болежките в колената си оставаха проблем. За днес крайната дестинация трябваше да бъде х. Ехо. Оказа се, че групата от Монтана вече беше тръгнала, но един от мъжете беше останал, със същата дилема като нас дали да не остане за почивка още един ден. Колоездачите пък бяха ограничени от края на отпуските си и също не бяха сигурни дали да продължат. Закусихме на бързо кус кус, направен на газовия котлон, и взехме решение да продължим. Никой не искаше да коства един ден и да изостане от своя план. Разбира се всички знаехме, че това решение не е правилното, но никой не посмя да го изрече на глас. Стехнахме багажите, които между другото с всеки ден намаляваха своето тегло заради изядената храна, и тръгнахме. Пътят ни минава от дясната страна на пътя за хижата и изкачва някакъв хълм, който ни отведе на билото. Точно след 5 минути вървене краката ни бяха мокри. Щяха да бъдат мокри два дни наред. Почти през целия ден мъглата не се махна, което допълнително усложняване ситуацията. Без  гпс бяхме загубени. Започна да вали и на всичкото отгоре до следобеда ни вя поне 60км/ч вятър. Хич не ни беше яко. Спомних си за едно зимно изкачване на Юмрука на х. Ехо, което беше тежко-  супер силен вятър, ръкавиците ми се плъзгаха по металното въже, краката ми нямаше къде да застанат без да се плъзгат по замръзналия сняг и имах чувството, че всичко за мен беше загубено. Да, ама винаги може и по - зле да бъде. Този ден на Балкана на път за х. Ехо, вървейки през ураганния вятър,неможейки да си поема глътка въздух, нечуствайки краката си, беше моментът в който реално осъзнах, че съм достигнала предела. Това, което исках е да се прибера в София и да не виждам планина в следващите няколко седмици.

За моя радост разбира се, времето се оправи, или колкото може да се каже, че се е оправило юни месец в планината. Поуспокоих се малко, взех се в ръце и не казах на никого за моя малък срив. Та да се върнем към пътя: той не представлява кой знае какво - минава през няколко хиляди хълмове и върхове. Гледките, които се разкриваха пред нас бяха много красиви и не съжалявам че отидох да ги видя, вместо само снимки да гледам по форуми. Заради натрупаната умора и късния час решихме да спим на х. Планински извори. Хижата е била активна, когато съм била на 16 сигурно.Сега е превърната в обор и гледката хич не е приятна, но за жалост е често срещана картина за българските планини. Подминахме хижата и решихме да опънем палатка на стотина метра след нея. Може би не споменах, че отцепникът от Монтанската група нямаше палатка и се реши да спи в хижата а на втория етаж, защото първия се ползваше от животните, които пасяха по ливадите. По говорихме си малко, сбогувахме се с нашия спътник и решихме да хапнем в палатката. Тогава любопитни животни наобиколиха палатката и не ни оставиха на мира. Ей полудях. Такъв страх не съм брала никога. Постоянно се чуваше душенето на носове около нас. Бяха толкова близо и хич нямаха намерение да се махнат. Ад,ад. Стояла съм на нокти цял час, докато не се изнесат всички към хижата. Беше ме много страх да не ни сгазят барабар с палатката. На всичкото отгоре отново спах на пресекулки и не знам дали съм сънувала или съм чувала наистина звънчетата на крави и коне.

Ден 7

Х. Планински извори - х. Ехо

Решихме да направим ранно ставане и в 5.30 тръгнахме на челници. Нашият другар не беше имал по-спокойна вечер от мен. Беше спал на пружина, облечен с всичките си дрехи и цяла вечер се е наслаждавал на боят на младите крави. Пътят ни вървеше само по билото на Балкана, денят беше като вчерашния без дъжда и вятъра. Покорихме или по-скоро преминахме през връх Вежен и след това продължихме през добре познатото изкачване и слизане от хълмчета като понякога се разнообразявахме с някоя и друга скалиста местност. Вече бях взела решението за нашето прибиране и достигането на х. Ехо щеше да бъде последната спирка от комеминейското ни приключение. Споделих това и решението беше посрещнато с неодобрение, но бях непоколебима. Връщахме се към София. Гледахме буквално през пет минути гпс, за да видим колко километра остават до хижата. Болката в колената и пришките драстично се бяха увеличили и псуването при заобикалянето на Юмрука се чуваше по - често, отколкото обикновените разговори. Към следобед вече бяхме стигнали хижата. Монтанската група беше пристигнала предната вечер в 10 вечерта след повече от 14 часов преход и бяха продължили сутринта напред. Пристигайки в хижата хапнахме, изкъпахме се, и аз пидремнах стабилно. Нашия човек от Монтанската група реши да се опита да догони приятелите си, но в последствие се засякохме в с. Розино на път за София.

На следващата сутрин станахме и потеглихме към село Розино, до където имахме около три часов преход. В селото имаше празник на розата та послушахме народно малко, хапнахме по едни кебапчета и картофки като истински българи и хванахме влака към София. Пътувайки в него, през прозореца изникваше Балкана и се чудех "Сега минавали ли сме оттам или не сме? А кой ли е този връх?". Не съжалявах, че прекратихме. На пътеката са се отказвали достатъчно хора, за да се замислиш за това колко трудно се минава. Не  чувствах нищо загубено, защото съм сигурна (сега, докато пиша тези редове, повече от колкото когато се прибирах към София), че ще се върна пак там и ще я мина цялата!  Оставаше ми само да взема поуките и да не повтарям грешките,все пак ми предстоеше пътуване до Непал, където нещата стоят по много по-различен начин!

Ком - Емине. Дни 1,2,3 и 4

Ден 0

София - Берковица - вр. Ком, 7 часа от Берковица

Планът за деня се ограничаваше с това да спим на х. Ком, но покоряването на връх Ком (2016м.), най-западният връх на Стара планина ни привлече повече. От София взехме влак до Берковица и пътувайки в него плахо наблюдавахме надвисналите облаци. Пътят до хижа Ком изминахме в ентусиазирани очаквания за следващите дни. Вървяхме хем по асфалтовия път, който е доста заобиколен, хем по пътеката, която пресича пътя и е по-краткият вариант, но пък от водите и миналогодишния сняг имаше много паднали дървета, което затрудняваше изкачването. Плюс да минеш по пътя беше и наличието на адски много диви ягоди, които брахме с шепи, че даже оставихме за мезе на следващата сутрин. Стигнахме до х. Ком за около 3.30ч, пихме по един чай и решихме да потегляме напред към върха и под него да опънем палатка. До тук добре, но се оказа, че съм се надценила много и стръмната пътека след старата хижа Ком изцеди силите ми. Качвайки се все по нагоре, се появи силен вятър, че даже и мъгла на върха. Снимахме се набързо за спомен, взехме си по две камъчета - едното за спомен, другото да го хвърлим в морето и тръгнахме надолу. Опънахме палатката си и в 20.00ч. вече спяхме. Така де, аз се бях филмирала достатъчно да не ни подгони някое и друго диво прасе, та спах на пресекулки.  Без коментар! Равносметка: 11.00ч. тръгнахме от Берковица и в 18.00ч. бяхме на връх Ком, лягане в 20.00ч.

Ден 1

Вр. Ком- гара Лакатник, 14часа

Вторият ден, както и през първия, успяхме да наберем преднина и да задминем плануваната крайна дестинация за деня, но разбира се всичко си имаше цена. Крайната цел беше х. Пробойница, но успяхме да я подминем и да стигнем до гара Лакатник. Пътят ни минаваше през Петрохански проход, до който се стига по широк, да не кажа коларски път, който става и асфалтов. Тук ще кажа, че за деня бяхме загубили голяма денивелация и до Петрохански проход слизането беше очевидно. На прохода закусихме, пресякохме шосето и продължихме по пътя до една чешма. Пътеката продължава зад нея, тук загубихме малко време в лутане, докато открием на къде да тръгнем. Минава се през голямо мочурище, което направо ни разказа играта на обувките. Да вметна, че сутрешната роса всеки ден играеше важна роля да поддържа приятното усещане все едно джапаш в локва на всяка стъпка. Та и мочурището ни довърши и минавайки след него вече бяхме унили и ядосани за неправилния избор на обувки, които ще спомена накрая за равносметка. Спряхме, за да третираме краката с вазелин и продължихме през широки поляни и хълмове, които можехме да зърнем в малкото време, през което мъглата ни позволяваше. Тя беше толкова гъста, че не се виждаше мястото на зимния колец по маркировката. Беше като във филм, разминахме се с огромна група, която беше много близо до нас, но на която само гласовете можехме да чуем. След около два часа вървене мъглата реши да се смили над нас и изгря слънце, но не и за моя спътник, който се оказа, че е с три пришки на единия крак и една на другия. Лоша работа, но това е част от чара на комеминейците. След около три часа вървене по билото след Червената локва, на която има паметна плоча на загинали през 91г. туристи, започва слизане през една доста страшна местност с изгорели храсти. Сцената от страшния филм се допълваше от поредната мъгла и от липсата на маркировка. Тук ще кажа огромно благодаря на хората, които бяха завързали бели лентички на разни храсти и дървета, защото ни послужиха за бързото ни измъкване през тази страхотийка.  Пътят ни продължаваше през гора (в която си набрахме и див чесън) и стръмен път, който остави у мен доста неприятни спомени и до сега. Може би заради извънредната сеч, заради падналия сняг миналата зима, пътеката беше направо коловоз, но такъв че ако паднеш в него трудно излизаш, имаше мека кал и нападали навсякъде дървета. Чудя се до каква степен тази сеч е законна и извънредна и наистина ли си е заслужавало да бъде опропастена пътека, която е част от международен маршрут.

Пътят ни продължава през широка и равна пътека, която минава през р. Пробойница та чак до едноименната хижа. Оказа се (или поне така си помислихме), че хижата е затворена,затова продължихме надолу към гара Лакатник. До гарата обаче видяхме доста зор. След Пробойница се излиза на асфалтов път, който лъкатуши бая, и на който ни се подбиха краката, което допринесе за лошото настроение. В мен вече навлизаха мисли за бързия влак към София, но съумях да се въздържа. Разминахме се с трима колоездачи, които бяха тръгнали един ден след нас и мисля, че отиваха към селото за нощта. С тези пичове щяхме да се засечем още два пъти, но за това по-нататък. След повече от 14 часа вървене за деня стигнахме гара Лакатник (отбелязвам, че има и село Лакатник, което е след гарата). Намерихме много приятно място за опъване на палатка, направихме една бърза вечеря на котлончето и заспахме. За разлика от предната вечер, тази се оказа по спокойна, в смисъл, че нямаше шанс мечка или диво прасе да ни изяде.

Ден 2

Гара Лакатник- хижа Тръстеная, 2часа

Сутринта бяхме бодри и отпочинали. Днес се очакваше да стигнем до х. Лескова . Ако направим това, ще бъдем с един ден напред от началния план. Очертаваше се обаче променливо и дъждовно време от началото на нашето пътешествие и днешния ден се оказа отрезвителен за нас и планът ни. Събрахме палатка и потеглихме като подминахме моста, който трябваше да ни изведе на самата гара. Загубихме малко време заобикаляйки, но се оправихме бързо. За наш късмет обаче запръска дъжд и трябваше да спрем, за да сложим дъбдожрани и прочие. Тогава ни настигна и група от 4 мъже, с които бяхме почти до последно заедно. Докато стигнем до село Лакатник вече бяхме подгизнали, не само защото пътят минаваше през шосе, където не мож се скри, но и направо порой ни настигна. Изпреварвайки настигналата ни група, решихме да продължим към следващата хижа Трастеная и оттам да преценим дали да продължим. Навлизайки в гората, спасението от дъжда не ни дебнеше хич. Беше кално навсякъде, бяхме мокри и на всичкото отгоре хижата не се появяваше. Бях на края на силите си - физически и психически, когато стигнахме хижата. Добри хора ни дадоха чай, позволиха ни да изсушим дрехите си и да се изкъпем с топла вода. Решихме, че за днес това ще бъде крайната дестинация. На никого не му се вървеше повече. Няколко часа след нас дойде и групата мъже, с които се засякохме на гара Лакатник. Решили да се стоплят в местното магазинче. Вечерта пихме вино от малини, което беше много вкусно. Оказа се, че и още една група комеминейци са дошли след нас и са решили да спят тук. Равносметката за деня беше: малко извървяни километри, мокри раници и някои дрехи, мокри обувки и пришки.

Ден 3

Х. Трастеная - х. Лескова, 8часа

Ставането след сън на легло е много по трудно отколкото това на спален чувал. Стехнахме багажа и рано сутринта тръгнахме към крайната цел, която беше Кашана, но в последствие се промени. Ние бяхме първата група, която тръгна. Пътят ни минаваше през малиновите плантации и навлизаше в гора. С нас реши да дойде и едно куче, което всеячески се опитахме да изгоним, но то беше решило да тръгне с нас и това е! Денят се очертваше да бъде хубав и ние искахме да вземем на макс от него след вчерашното забавяне. Пътят ни минаваше през редуващи се изкачвания и слизания по билото. Една от групите ни настигна и задмина, бяха набрали добро темпо. Щяхме да се засечем с тях за последно на х. Лескова. Групата от 4 мъже също ни настигна след време. Хубаво е да си част от голяма група. Чувстваш се по-уверен, можеш да следиш темпото си, говориш си смешни истории и така времето за притеснение да не видиш мечка по пътя се редуцира (сериозно, бях във филма на тази тематика). С моя човек решихме да стигнем до Лескова и ако решим да спим там. Пътят за хижата преминава през големи пасища на крави. Слиза надолу към една каравана, където ни посрещнаха приятно настървени овчарски кучета, но за наш късмет стопанинът им беше там и ги укроти. Стигнахме до хижата, която беше заключена поради отсъствие на хижарите. Един от мъжете с нас обаче беше говорил с някого и му беше разрешено да вземе ключа и да спят там. Решихме и ние да се възползваме от това, защото пришките се обаждаха все по-често и трябваше да се вземат мерки и да се оставят краката да починат. Ей, голям филм беше с тая хижа. Ключа не беше на оставеното както са му казали на човека място. Едно звънене последва,едно чудо. По принцип не ни беше проблем да си разпънем палатка, но като знаеш, че може да легнеш на меко не се замисляш. Дойдоха двама маниаци с джипка и решиха, че трябва да разбият вратата, за да ни пуснат вътре. Нямало проблем, щом сме се били разбрали с хижарите. После се оказа, че има някаква заплетена история, която няма да обяснявам, защото и аз не можах да разбера.Както и да е, влезнахме вътре, след около три часа дойдоха и другата група, която със своето бързо темпо и и липсата на гпс се бяха загубили и лутали цял ден, барабар с кучето, което тръгна с нас от хижа Трастеная. Всички бяха изморени и със свечеряването си легнаха обаче пуста Весела не може да заспи. Ами ако някой дойде през нощта и ни изкара на сила от хижата. Бяхме с врата със счупена и разбита брава , която се подпираше на стол. Бяха я разбили двама подозрителни човеци, които не се знае каква връзка имаха с тая хижа, ама уж били сменени бравите и те нямали ключ, чак пък и ни питаха дали сме се били разбирали за заплащане някакво. Подозрителна работа. Чаках само да свърши нощта и да се изтрелям от тук. Спах на пресекулки разбира се.

Ден 4

Х. Лескова- проход Витиня, 12 часа

Събудих се аз хора, и бях жива. На бързо се оправихме и в 5.30 тръгнахме по план. Бързоходите, които се бяха затрили снощи, решиха да останат и днес в хижата. Обяснихме им, че тъмни сили има в тая хижа и не е препоръчително да остават, ама те си преценяват, не може да ги командваме.Потеглихме заедно с верния ни четириног другар напред към Витиня, където ние имахме план да опънем палатка до нещо, което на гпс беше означено с чешма. Общо взето през този ден не си спомням да е имало интересни случки. Минава се през борова гора, катериш, слизаш и после пак. Към обяд нашите другари решиха да спрат да хапнат, но ние продължихме, така че общо взето се засякохме отново чак вечерта. Минахме и през Зла поляна, където видяхме мотористи,  помахахме на хората от говедарника и продължихме напред. Наближавайки прохода, започна да се чува добре познатият шум на автомобили. Гората се разредяваше,  пътят ставаше все по-широк, посипан с дребни камъни, така че да могат тежки камиони да се качват. Тегава работа. Междувременно на главните герои им се набиха бая краката и вече жадуваха да седнат, да разпънат палатката и да заспят като къпани бебета. Стигнахме на прехода към 17.00часа и веднага потърсихме мястото, където би трябвало да има вода. Мястото се оказа не много подходящо за опъване на палатка. Беше точно до входна врата на някакъв имот. Имаше рекичка, до която направо си видяхме сърничка да бяга нагоре и преценихме, че няма да спим там(не заради сърничката). Около един час ни отне да потърсим място за спане и след като нямахме успех в това начинание, решихме да пробваме в станцията на Нек, в която другите щяха да пренощува днес. Лесно намерихме пътя и се отправихме натам. Ракията била сладка ми казаха, но аз не я пробвах, изкъпах се и направо легнах да спя, усещайки болка в мускулите.

Очаквайте продължение!

Наченки на заблуда за Ком-Емине

   Идеята за минаване по Пътеката (има се в предвид частта от международния маршрут Е3,който минава през България по цялото протежение на Стара планина от връх Ком до нос Емине) в интерес на истината ми хрумна изведнъж. Не ми е била мечта от хиляди години, просто един ден реших да се разровя в един планинарски форум и открих някои интересни работи за този маршрут. Реших да се пробвам, какво толкова ще стане. За тези от вас, които не знаят, става въпрос за изминаване на около 600км пеша през Балкана. За по-малко от месец прочетох абсолютно всеки един пътепис и всичко по разни форуми на тематика Ком- Емине- от това какви чорапи са си взимали хората, до това какви щеки са си носили. Обичам природата, не ме разбирайте погрешно, но причината да се наема с такова начинание беше единствено и само да докажа на себе си, че мога да го направя. Реших времето за извършване на тази лудост да бъде краят на юни месец. Разбира се това, според мен, беше и първата грешка,но затова по нататък. Забравих да спомена, че успях да заразя със своята идея и един другар, мой любим човек.  Като цяло подготовката я нямаше никаква. Тоест ядение и пиение както се казва. Честно казано си мислех, че съм истински здравеняк и ще съумея да се справя и без да се напъвам да стигна до морето пеша. Да, ама не!  Балкана се оказа, че е криел от мен гадорийките си.Живеейки в заблуда, месец преди заминаването ни, аз вече се бях сдобила с всичката необходима екипировка, включая и закупуване на GPS, мокри кърпи Бочко и така нататък. Бях разучила маршрут, местата, където има шанс да се объркаме и въобще бях енциклопедия. В главата ми имаше място единствено и само за този преход. На кратко идеята ми беше да го извървим за 16 дни. Разбира се по пътя се случиха доста интересни и готини случки, срещнахме се с много хора, имахме си куче водач, ходихме на пек и на дъжд и въобще интересни работи, които ще опиша в няколко части.

Начало

Здравейте маниаци,

казвам се Весела, наричат ме Вуска, Веси, Веса, абе въобще както се сетят, така ме наричат. Живея на тази планета от 1993 година насам и вече 22 години дишам мръсния въздух на София. Разбира се, бивайки загрижена за своето здраве, се опивам да опазя крехкия си животец като разнообразявам задушната столица с някоя и друга планина- Пирин със стръмните си склонове и каманаци най ми е на сърцето, но това не омаловажава и високата Рила, красивите поля на Балкана, софийският диамант Витоша, тегавата Осоговска планина и така нататък- всички еднакво на сърцето! (освен Пирин, която води пред другите).

Освен с покоряването на върхове и бродене из планини, моята личност се слави с изключително активно четене на книги, които се различават по жанр и герои, и стига да не са криминални книги или пък с тематика Руска буржоазия, могат да се класират за моята библиотека. Звуча ли като интересна за запонанства личност? Дали ако напиша това в сайт за запознанства ще има навитаци да се запознаем?

Предстои ми да бъда последна година бакалавър и като такъв си направих някои равносметки относно това какво ми даде и какво ми взе университета. Всъщност това е една от  двете причини да си направя блог, а именно фактът, че през последните няколко години чуствам едно леко затъпяване(дали не е от университета), така вътре в мен, което с времето взе да се изостря и да показва своите шипове. Когато бях малка, много ми се отдаваше да пиша, в гимназията пък се научих и да пиша разсъждения по дадени творби, но уви, в университета хем краснописа ми се влоши (не че воденето на онлайн блог/дневник би помогнало), хем тези способности се потулиха дълбоко у мен, с което усетих, че и нивото на културата ми по български се е смъкнало надолу.

Така драги читателю, блогът ми е част от инициативата "Нека да накараме Весела да се почуства умна отново", която ще продължи за неопределено време. В тоз сладък онлайн дневник ще скалъпвам някои от пътешествията, които правя до разни интересни дестинации (демек ще пиша пътеписи). Не ме разбирайте погрешно, не го правя заради теб или теб, ами понеже (това е причина номер две за водене на блог) се оказа, че имам доста къса памет и забравям някои съществени моменти от славния ми живот на този свЕт.

ПС: В следващия "брой" очаквайте: "Един неуспешен опит за минаване на Балкана до морето, или защо сме наивни в своите планове?" и още "Непалски копнежи" . САМО ТУК!