Ком - Емине. Дни 5,6,7 и КРАЙ.

Ден 5

Проход Витиня- х. Кашана

Прехода през днешния ден беше един от най-дългите. Не представляваше трудност, но извървяните километри си казват думата. На сутринта се оказа, че групата мъже вече бяха тръгнали заедно с кучето, което мирно беше стояло цяла вечер пред портата на електрото. Пътят ни минава през горското на Витиня като маркировката следва плътно оградата. Тук имаше доста спънки поради наличието на разни шубраци и плевели, които си стояха най необезпокоявани на пътя. Загубихме се един два пъти, но бързо намерихме маркировката и настигайки другите заедно всички стигнахме до Араба конак. Там направихме една почивка и тогава се запознахме официално с другите, които се оказа че са от Монтана. Направих и лек козметичен ремонт на обувките си, понеже бяха започнали да се разлепят отпред и тръгнахме. Пътят минава през гора и след време излиза на билото, та така до Кашана. Минава се покрай грозната гледка на мина, която напомня колко може да е реазрушителен човекът със своите действия. Разминахме се отново с колоездачите, които се оказа, че са си поставили за цел да изминат целия път за 10дни. Побъбрихме си малко и продължихме. Слизанията и изкачванията ни дойдоха в повече и стигайки до крайната точка на днешния ден, бяхме на предела на силите си. Очакваше се следващите дни да бъдат дъждовни и трябваше да се подготвим психически за лошо време и подгизване. В мен нахлуваха спомените от ужаса на прехода ни до Тръстеная . Разбира се започна да ръми още докато вечеряхме в хижата. Последва леко сдърпване относно това дали да разпънем палатка. Накрая спахме в стаята, съседна на друга, в която се оказа, че са отседнали нашите познати велосипедисти. Почти през цялата вечер валя дъжд. Колената сдаваха багажа. Дилемата беше дали да не останем още един ден на Кашана или да продължим. Това решихме да обсъдим на сутринта.

Ден 6

Х. Кашана - х. Планински извори

Сутринта дойде и излизайки от стаята ни посрещна старата другарка мъглата. Навън всичко беше мокро. Чувствахме се отпочинали, но пришките и болежките в колената си оставаха проблем. За днес крайната дестинация трябваше да бъде х. Ехо. Оказа се, че групата от Монтана вече беше тръгнала, но един от мъжете беше останал, със същата дилема като нас дали да не остане за почивка още един ден. Колоездачите пък бяха ограничени от края на отпуските си и също не бяха сигурни дали да продължат. Закусихме на бързо кус кус, направен на газовия котлон, и взехме решение да продължим. Никой не искаше да коства един ден и да изостане от своя план. Разбира се всички знаехме, че това решение не е правилното, но никой не посмя да го изрече на глас. Стехнахме багажите, които между другото с всеки ден намаляваха своето тегло заради изядената храна, и тръгнахме. Пътят ни минава от дясната страна на пътя за хижата и изкачва някакъв хълм, който ни отведе на билото. Точно след 5 минути вървене краката ни бяха мокри. Щяха да бъдат мокри два дни наред. Почти през целия ден мъглата не се махна, което допълнително усложняване ситуацията. Без  гпс бяхме загубени. Започна да вали и на всичкото отгоре до следобеда ни вя поне 60км/ч вятър. Хич не ни беше яко. Спомних си за едно зимно изкачване на Юмрука на х. Ехо, което беше тежко-  супер силен вятър, ръкавиците ми се плъзгаха по металното въже, краката ми нямаше къде да застанат без да се плъзгат по замръзналия сняг и имах чувството, че всичко за мен беше загубено. Да, ама винаги може и по - зле да бъде. Този ден на Балкана на път за х. Ехо, вървейки през ураганния вятър,неможейки да си поема глътка въздух, нечуствайки краката си, беше моментът в който реално осъзнах, че съм достигнала предела. Това, което исках е да се прибера в София и да не виждам планина в следващите няколко седмици.

За моя радост разбира се, времето се оправи, или колкото може да се каже, че се е оправило юни месец в планината. Поуспокоих се малко, взех се в ръце и не казах на никого за моя малък срив. Та да се върнем към пътя: той не представлява кой знае какво - минава през няколко хиляди хълмове и върхове. Гледките, които се разкриваха пред нас бяха много красиви и не съжалявам че отидох да ги видя, вместо само снимки да гледам по форуми. Заради натрупаната умора и късния час решихме да спим на х. Планински извори. Хижата е била активна, когато съм била на 16 сигурно.Сега е превърната в обор и гледката хич не е приятна, но за жалост е често срещана картина за българските планини. Подминахме хижата и решихме да опънем палатка на стотина метра след нея. Може би не споменах, че отцепникът от Монтанската група нямаше палатка и се реши да спи в хижата а на втория етаж, защото първия се ползваше от животните, които пасяха по ливадите. По говорихме си малко, сбогувахме се с нашия спътник и решихме да хапнем в палатката. Тогава любопитни животни наобиколиха палатката и не ни оставиха на мира. Ей полудях. Такъв страх не съм брала никога. Постоянно се чуваше душенето на носове около нас. Бяха толкова близо и хич нямаха намерение да се махнат. Ад,ад. Стояла съм на нокти цял час, докато не се изнесат всички към хижата. Беше ме много страх да не ни сгазят барабар с палатката. На всичкото отгоре отново спах на пресекулки и не знам дали съм сънувала или съм чувала наистина звънчетата на крави и коне.

Ден 7

Х. Планински извори - х. Ехо

Решихме да направим ранно ставане и в 5.30 тръгнахме на челници. Нашият другар не беше имал по-спокойна вечер от мен. Беше спал на пружина, облечен с всичките си дрехи и цяла вечер се е наслаждавал на боят на младите крави. Пътят ни вървеше само по билото на Балкана, денят беше като вчерашния без дъжда и вятъра. Покорихме или по-скоро преминахме през връх Вежен и след това продължихме през добре познатото изкачване и слизане от хълмчета като понякога се разнообразявахме с някоя и друга скалиста местност. Вече бях взела решението за нашето прибиране и достигането на х. Ехо щеше да бъде последната спирка от комеминейското ни приключение. Споделих това и решението беше посрещнато с неодобрение, но бях непоколебима. Връщахме се към София. Гледахме буквално през пет минути гпс, за да видим колко километра остават до хижата. Болката в колената и пришките драстично се бяха увеличили и псуването при заобикалянето на Юмрука се чуваше по - често, отколкото обикновените разговори. Към следобед вече бяхме стигнали хижата. Монтанската група беше пристигнала предната вечер в 10 вечерта след повече от 14 часов преход и бяха продължили сутринта напред. Пристигайки в хижата хапнахме, изкъпахме се, и аз пидремнах стабилно. Нашия човек от Монтанската група реши да се опита да догони приятелите си, но в последствие се засякохме в с. Розино на път за София.

На следващата сутрин станахме и потеглихме към село Розино, до където имахме около три часов преход. В селото имаше празник на розата та послушахме народно малко, хапнахме по едни кебапчета и картофки като истински българи и хванахме влака към София. Пътувайки в него, през прозореца изникваше Балкана и се чудех "Сега минавали ли сме оттам или не сме? А кой ли е този връх?". Не съжалявах, че прекратихме. На пътеката са се отказвали достатъчно хора, за да се замислиш за това колко трудно се минава. Не  чувствах нищо загубено, защото съм сигурна (сега, докато пиша тези редове, повече от колкото когато се прибирах към София), че ще се върна пак там и ще я мина цялата!  Оставаше ми само да взема поуките и да не повтарям грешките,все пак ми предстоеше пътуване до Непал, където нещата стоят по много по-различен начин!