Иран. Три града, три планини

Трудно ми е да започна- началото винаги е трудно. Страхувам се,че с думите си няма да успея да пресъздам картината в Иран. Това е страна, съчетала в себе си планините, пустините, морето, ледниците, долините и реките. Страна на хилядолетна история, страна на приветливи хора. Страна, където може да видиш семейства, излезли на пикник край реката и номади, опънали своите шатри далеч от суетнята на големите градове. Иран впечатлява с цветните си джамии с аритектура, заимствана от зороастрийците, старите селища, направени от кал и сено, вятърните кули, камилите, пътят на коприната и още много, много културни обекти.
Най-много впечатляват хората, защото те са тези, които правят приключението пълноценно. Иранците са невероятни приятели, спиращи те често, за да те попитат от къде си и дали ти харесва тук, да те почерпят един айрян, шоколадче или ядки, а най-често просто да ти се усмихнат насреща. Оставяха изненадани, когато им споделяхме, че сме много впечатлени от страната им, и че ако имаме възможност ще я посетим отново. Тук изглежда нормално напълно непознат човек да те покани на обяд, а настояването от страна на доманика се явява като фактор на исрено намерение. Тук е нещо нормално група хора да стоят пред магазините си и да пият чай, а когато те видят да минаваш покрай тях да те спрат, задължително да те почерпят, да обменят една приказка с теб и да се изпратят с добри думи.

Техеран

Безумният трафик и гъсто населените градове, са просто част от голямото приключение в Иран. Заради цената на горивата, колите и моторите са на голяма почит и следователно се получават оргомни задръствания, тъкмо си мислиш, че си преминал през улицата успешно и те засичат някой и друг мотор, изникнал от нищото. Там никой не си кара в лентата, всичко е където се набуташ. Иранците обаче са се адаптирали успешно към този начин на придвижване и няма да ги чуеш да псуват или да недоволничат. Усмивките много лесно се появяват на лицата им. Въпреки трудностите, с които съм сигурна, че се изправят, те се държат на супер ниво и през целия престой в Иран не чух нито един човек да се оплаква за нещо.
И докато с трафика може да се свикне, има нещо друго, което в Иран е много трудно да се възприеме, а именно горещините. Юни месец температурите в някои от градовете, в които бяхме чукнаха 38 градуса, което си е тежко изживяване. Тук роля играе бързото приспособяване и правилния набор от дрехи. Вярно е, че горещината беше суха, тоест нямаше почти никаква влажност и не се умираше от задух, както лятото в Бургас например. Иран е ислямска държава, следователно има някои правила, които трябва да се следват, ако става въпрос за обличането. Жените са длъжни да носят дрехи, които не очертават извивките на тялото, и шал, който покрива косата и врата. Мъжете е препоръчително да не носят къси панталони или потници. С тези правила се свиква бързо и след първите няколко дена не ти прави впечатление какво носиш. Персийките са много красиви жени и са успели да превърнат носенето на забрадка в моден аксесоар - повечето бяха облечени със страхотен вкус и изглеждаха невероятно.

Пристигнахме в Иран на 20.05 с нощен автобус от Инстанбул и полет до Техеран.След дълго според мен чакане да си получим визите в Техаран направо поехме с организиран транспорт до първата дестинация - град Исфахан. Там щяхме да прекараме няколко дни, след което да се отправим към следваща дестинация. Исфахан е невероятен град, съчетаващ в себе си модерното и старото. Самият факт, че градът е бил столица на Персийската империя трябва да навежда на мисълта колко интересна архитектура и история притежава мястото.Хубаво е да се спомене, че градът е на 2500 години. Освен че е развит инфраструктурно, мястото притежава страхотен чар с големите си градини, красиви мостове, джамии, паркове, магазини и базар. Разходихме се из Наш-е-Джахан, площад, който е под закрилата на ЮНЕСКО. Правоългълната му форма и красивите зелени поляни хващаха окото. Около него са концентрирани повечето исторически сгради. Погледнат отгоре, площадът представлява просторно и елегантно обществено пространство, оградено с арки и с две от най-красивите джамии в шиитския ислям. По средата има живописни зелени поляни, изкуствени езера и фонтани.

От южната страна е джамията „Емам“, или Шах джамия, с лукообразен купол, минарета и високи арки на входовете, наричани айвани. Те са покрити със сложни мотиви от сини плочки и с неотстъпващ по разкош интериор. Вторият вход, както и минаретата на Емам джамия също са облицовани със сложни орнаменти от плочки, предимно в цвета, наречен „исфаханско синьо“.

Откъм източната страна е джамията „Шейх Лотф Аллах“ с изящен купол в светлобежово и синьо, украсен с деликатна ажурна мозайка от лози и цветя.

Срещу нея, от запад, е дворецът „Али Капу“, където шах Абас можел да посреща местните и чуждестранни сановници или да се наслаждава на концертите в музикалната стая с нейната серия от сводове, изкусно подсилващи акустиката.

От северната страна на площада е големият сводест пок­рит пазар, който се простира на почти километър и половина и все още предлага много от произведенията на изкуствата и занаятите, които шах Абас някога покровителствал, за да подсили икономиката на търговския кръстопът: килими, кована мед, керамика, ръчно щамповани тъкани, рисувани миниатюри, бродерия.

Със сетни сили за деня успяхме да посетим и забележителният мост Си-о-се, Моста на 33-те арки, построен през 1599 – 1602 г. над широката река Зайанде, която прорязва южния край на града.

На изток се намира не по-малко впечатляващият мост „Хаджу“ (1650 г.) – особено красив, когато неговите 23 арки са осветени през нощта. Той е построен през XVII в. от Шах Абас II, по време на най-великия период за исляма. Известен е с пищната си златиста нощна гледка и с двата си големи павилиона в центъра, изградени специално за романтичната почивка на шаха.

Градът става много оживен, към края на работния ден - семействата излизат навън и си правят пикници, топят се в реката под моста или просто се разхождат.  

Вторият ден от престоя ни в Исфахан използвахме да отидем до разни джамии, обикаляхме стария базар, който лично мен най-много ми хареса от всичко друго в града. Да се разходим из тесните  търговски коридори беше най-доброто решение за избягване на жегата по обяд. На базара можеше да се открят различни накити, джунджурии, подправки, дрехи, сувенири и бижута. Посетигме и арменския квартал, който също е една от основните забележителности в града. В Арменската част интересни са катедралата „Ванк”, Витлеемската църква и покритият пазар Кесария. Заслужаваше си да отидем и да се запознаем с историята на арменците. Иран е една от държавите, които с отворени обятия е приемала арменци по време на геноцида. 

Избутването на деня нямаше да бъде възможно без подкрепа в лицето на храната, но трябва да призная, ч беше доста трудно да се намери типичен ирански ресторант. По улиците беше пълно с магазини за бързо хранене, такива за ядки и обикновени бакалии, но нямаше и следа от ресторанти, каквито ние си знаем. Пък да не говорим, ако си вегетарианец

Последният ден в Исфахан решихме съвсем спонтанно да прекараме в разглеждане на интересни места, намиращи се около града. В хостела попаднахме на туристичеки гид, който се оказа готин тип - той ни заведе в планината Загрос крас Исфахан. Групата ни за първи път се срещна с планинските вериги на Иран и смятам, че всички останахме впечатлени. Пътувайки с колата, ни се откриваха страховити гледки на високи скалисти исполини, зелени долини и пълноводни реки. Загроската планина е най-голямата верига в Иран и Ирак. Най- високата и точка е връх Zard-Kuh, висок 4548. Изненадващо беше, че високите части на планината бяха покрити със сняг. Още по-изненадващо беше, че същият ден щяхме да стъпим на ледник! Да не повярва човек какви крайности има Иран - тръгнахме от 30 градуса и след няма и два - три часа вече бяхме стъпили на лед и наоколо беше около 20тина градуса. 

Тук трябва да спомена, че в долината, където спряхме колата и от където тръгвахме за към ледника, е дом на много номадски семейства. Току що преселили се от зимното си местообитание,  ние имахме честта да видим как живеят, да влезем в домовете им и да похапнем това, което те ядат. Преди да потеглим ни поканиха в голяма шатра, която представляваше домът на едно такова семейство. Беше постлано с цветни килими, а наоколо беше струпана покъщнина. Нагостиха ни на земята, с агнешно- прясно опечено, айрян с мента и арабски хляб. За завършек на обяда направихме няколко врътки с наргиле и се отправихме към ледника.

Сега да вметна, че не съм очаквала да катеря ледник със сандали и котки върху тях, но се получи доста добре. Групата ни набързо набра височина нагоре, а гид-а ни се отказа да ни следва още след няколко метра. Реших да не рискувам много с тея сандали и след около 20тина минути качване спрях да погледам наоколо. След около два часа бяхме обратно в долината при номадското семейство и след бърз чай се качихме на пикапа и се отправихме обратно към Исфахан. Беше страхотно изживяване. 

Нашият шофьор Али ни отправи интересно предложение на връщане - имахме покана за рожден ден и след кратко обсъждане решихме да отидем да пийнем по един чай и да се приберем, за да спим. Али се оказа страшен купонджия-човек и макар, че не знаеше много английски, винаги гледаше да ни е добре.. По пътя Али взе две момичета, негови приятелки, и потеглихме към мястото. А то се оказа на около 30тина километра извън града, в забравено от бога място. Не беше случайно, разбира се, защото се озовахме на рожден ден на момиче, където се очакваха да пристигнат около 40тина души. Идеята ми за спокойна вечеря с иранско семейство и чай се срина за секунди. Не съм много наясно как стоят нещата със закона и купонясването в Иран. Знам, че алкохолът е забранен обаче тази вечер моите хора се почерпиха стабилно с домашна нелегална ракия. Мисля, че тук е момента да кажа, че иранците знаят да купонясват. Бяхме доста интересни на всички и всеки искаше да разговаря с нас за нещата от живота, не ни оставяха да седнем и да си починем. Постоянно някой идваше, дърпаше ме за ръката и ме отвеждаше най-отпред, където диджея пускаше музика в ирански стил! Успяхме да направим много приятели и аз останах много изненадана колко добри са хората там.

Снимка от Къща-музей в Кашан

От партито се прибрахме в 2 сутринта, капнали от умора, но презаредени с положителни емоции. Времето бързо летеше и дните минаваха, денят за атака на върха наближаваше, но преди това имахме да изминем много път. 

На сутринта, след закуска в хостела, която представляваше варени яйца, диня, арабски хляб, сирене и сладко, се отправихме към град Язд, на около 4 часа път от Исфахан. След бърза смяна на автобусна гума и престой около 30 минути, към 15.00 часа бяхме в града - един от най-дверните в света. Известен е с глинените си къщи, паметниците на зороастийската култура и големия брой вятърни кули, които разхлаждат къщите (бадгири). Настанихме се в хостел- стара глинена сграда с висок затворен покрив и страхотна вътрешна градина. Разходката из града този ден не трая дълго, заради преумората на групата ни, но успяхме да видим стария град - при тесните алеи, тихите улици и супер старите глинени къщи. Хостелите са много социални места - вечерта се запознахме с приятен гид от Шамони, който ни сподели много интересни истории и ни даде ценни съвети за атаката на Дамаванд. Планът за следващия ден се състоеше в изкачване на връх Shir Kuh (4055м.), който представляваше нашият шанс за аклиматизация преди връх Дамаванд. Успяхме лесно да организираме транспорт от хостела, въобще всичко вървеше по мед и масло. 

Това е , което съм записала в тетрадката си: Денят е 25.05. Челникът осветява заслона, в който се намираме. Височината е 4055метра над морското равнище, а гледката е уникална. Първият ми 4-хилядник и то в Иран! Високи скални исполини, наподобяващи гранд каньон, обширни долини, докъдето погледа стига и където прахта позволи да се види. Растителността е рядко срещана из висините, но в долините, където са селищните образования са озасиси сред пустощта. Градусите са високи през деня, но залезе ли слънцето, бързо се смъкват. Изкачихме върха за около 6 часа, тръгвайки от 2464м, изкачвайки 1600 метра денивелация. Това се нарича стабилна тренировка!По пътя срещаме много иранци, доказателство за това колко много обичат да пътуват из страната си. На всяка почивка задължително се изваждаха ядки, фурми и сок, а докато стигна до върха, сигурно бях изяла тонове шоколадови бонбони.Тръгнахме с идеята да спим на заслона преди върха и сутринта да атакуваме, но се чуствахме толкова добре, че решихме да спим на шалтета и чували горе на върха. Не очаквахме да намерим приятен заслон там, което пак беше нещо като карма. Боговете бяха с нас! Вечерта болката в главата силно се усещаше, дали от височината, дали от слънцето през деня.

Иранците са супер свежарки! 

 Тук в тетрадката ми за записки пак съм се отплеснала и съм писала философски разсъждения за живота, които ще спестя в този пътепис. Някак си като си горе и получаваш мотивация да пишеш разни интересни мисли, които като ги прочетеш после си мислиш дали въздуха нещо..... Истина е обаче, че да твориш в тетрадка не се отдава на всеки, а на мен ми се получава рядко- само когато пътувам. 

Прибирането от върха ни отне много време, повече, отколкото очаквахме Може би силното слънце засилваше тегавинята. На всичкото отгоре, понеже имах само два чифта обувки - сандали и La Sportiva обувки, които са за високи и снежни върхове, ми се наложи да слизам с тежките, твърди и дебели обувки, които допълнително усложняваха положението.Така де, какво мрънкам, това си е моя грешка.

Гледка от връх Shir Kuh

Когато слезнахме долу, от където тръгнахме предния ден, не бяха минали и 10тина минути, когато от някъде се появи шофьорът ни, без ние да сме го викали въобще. Човека беше готов да ни върне обратно в хостела. Идея си нямам от къде беше разбрал кога ще слезнем, но бях радостна, че не трябваше да вървим още 5 километра надолу, докато стигнем близкото село, от където трябваше да търсим превоз до Язд. Шофера извади и малък кашон фурми, за които бяхме много благодарни. В последствие искаше да ги платим, може би му изглеждахме като глупави туристи, в лицето на които той виждаше машина за пари. Това недоразумение не успя да срине настроението на никого и вечерта прекарахме в обсъждане на планове и тактики за Дамаванд.

Вечеря в Кашан

На следващия ден решихме да се пуснем в още едно интересно приключение и да посетим няколко забележителности, които се намираха около Язд. Шофьор се оказа, че ще ни е същия вчерашен тип, но ние имахме едно на ум и ясно определихме цената на пътуването ни. Първата спирка беше град Meybod - провинция на Язд. Там обиколигме няколко забележителности, сред които останки от супер стар град с крепостна стена от преди 4000 години, кервансарай и сграда, която са използвали за склад за лед в древността. Тези сгради не представляваха голям интерес за мен, затова пропуснах да ги посетя. Пътуването ни продължи към местността Chak-chak - храм на зороастрийците, който се намираше буквално вграден в една висока скала. Без много да се бавим, защото горещината ни убиваше бавно, продължихме към Krahanaq, изоставено селище на повече от 4000 години. Ето това беше много впечатляващо място. Беше нещо като лабиринт на мравки. Супер сепли тъмни стаи, където са живеели хора, закрити улици-коридори, всичко направено от кал и сено.  Тук времето беше оставило своите следи, селището малко по малко се рушеше. Завършихме тура с така наречените Towers of Silence, места където са били погребвани хора. Представляват два високи хълма, на върха на които има изградени нещо като кладенци, където са били хвърляни умрелите. Нямахме много време за разглеждане, понеже гонехме влак към Техеран същата вечер, и след резки забележки към шофьора, който не спираше да ни обяснява някакви неща с едната си идея после да ни одруса с парите, потеглихме обратно към хостела. Вечеряхме в прекрасен ресторант на покрива на сграда, от която имахме гледка към целия град. Рамадана в града беше започнал, и джамиите пропагандираха словата си, джамиите бяха ярко и красиво осветени, а гледката беше страхотна.

Гледка към град Язд по залез

След кратка драма с такситата, които трябваше да ни отведат до гарата, успяхме на време да стигнем и да се качим на влака, който щеше да ни отведе до Техеран. ЖП инфраструктурата на Иран е силно развита, БДЖ пасти да яде. В нощен спален вагон, имахме честта да се насладим на храна, две плазми с гпс координати на влката, чисто купе и завивки. Все едно се возехме в кола, нямаше го шума от движението по релсите, а само лекото поклащане, което спомагаше за по-бързото ни заспиване. И така, в 4 сутринта се намирахме в Техеран, от където бързо хванахме таксита и поехме към автогарата, от къето трябваше да хванем автобус за Полур, изходна точка към Дамаванд. Тук нещата се случват адски бързо, успяхме за отрицателно време да слезем от влака, да хванем такси и после толкова бързо се озовахме пред автобуса за Полур с билети в ръка. 

Глинени къщи и зеленина навсякъде

След няколко часово лашкане по завои, ни стовариха в Полур. Оттам бързо бързо се прехвърлихме към така наречения базов лагер, където по първоначален план трябваше да оставим ненужния багаж и да продължим нагоре. Тук взехме и пермитите си за върха, а след кратък разговор с управника по тези въпроси, решихме, че палатки, седалки, въжета и много голяма част от багажа ще останат тук. Успяхме да уредим джип, който да ни откара до джамията, от където започва истинското изкачване. Планът беше също така да наемем магаре, което да качи багажа ни до хижата под върха, за да не фалираме точно на финала. Оказа се обаче голямо недоразумение, когато ни поиска цифра сума, за три раници, решихме да качваме с раници около 1000м? денивелация нагоре.  Съдбата щеше да ни срещне отново с "търговеца с магарето" по-късно. Прехода до хижата го взехме за около 3-4 часа със спокойна крачка. Искахме да прекараме възможно най-малко време горе и първоначално искахме да качим върха сутринта на следващия ден и да слезем направо долу при джамията същия ден. Преумората обаче ни накара да преначертаем нов план. Решихме, че следващия ден ще бъде аклиматизационен и ще атакуваме върха на 30.05. Легнах рано, изтощена от прехода, на уютно под спалния чувал и няколко одеала за повече мекост. В хижата имаше няколко поляци, които се качиха с нас. Словенци и естонци щяха да атакуват върха рано сутринта на следващия ден.

Аклиматизационният ден представляваше изкачване на около 600 метра денивелация над хижата по страничния близък улей. Опознахме началото на пътя за към върха, както и настилката нагоре. За около час слезнахме до хижата, а към 15.00 следобед групата естонцит се появиха в хижата. Не бяха използвали пикели и котки за към върха, нищо освен височината не ги затруднило. Надъхахме се! Следващите към върха бяхме ние. В хижата същия ден дойдоха сума ти народ от цял свят, така че нарушихме съня на 20-тина души с ранното си ставане, но няма как.

Гледкаата, докато се качваме към Дамаванд

За атакуване на такъв тип върхове трябва да станеш рано. Към 4 сутринта вече бяхме будни, стегнали багажите и след бърза закуска към 5 се отправихме нагоре. С нас тръгнаха няколко поляци. Пътят за върха тръгваше по ребро, точно над хижата. Вървейки само по него, стигаш до така наречения "фалшив връх", а на няколко километра над него се намира и самият връх Дамаванд. С напредване на деня, групата ни се разцепи и всеки тръгна със свое темпо. Достигането на върха не изискваше техничност, а височината беше най-големия проблем, и може би единственото нещо, което можеше да откаже някой да стигне до горе. С качване на височина дишането ми се учести и много бързо започвах да се задъхвам. След няколко километра нагоре вече бях стигнала до степен, в която вървя 5 крачки и почивам 2 минути. Чуствах се безпомощна, опитвайки се по някакъв начин да приведа дишането си в ред. Сигурно това е чуството, което изпитват алпинистите, тръгващи към високите върхове. 

Височината гони и апетита, въпреки факта, че ни трябваше сила, и единственият начин да я получим беше като приемаме храна. Водата също беше жизнено важна, обезводняване не трябваше да се допуска. Обаче, това е само на хартия. Когато се изправиш сам с върха и пътя до него, забравяш всичко и просто тръгваш. Очакваш тялото ти да ти каже, когато има нужда от нещо, пък то е толкова объркано от тея километри височина, че не знае какъв сигнал да ти подаде. Както и да е, вървях бавно, било заради височината или недобрата предварителна подготовка. Времето беше слънчево, но наличието на вятър беше постоянно. А когато си толкова нависоко, дори и малко да духне, те побиват студени тръпки. Бях облечена с всички дрехи, които си бях взела със себе си. Нямаше да ги сваля до върха.

Ето така се правят персийските килими

След няколко часа бавно вървене по чукари и снежни улеи ( те са намираха от двете страни на основното ребро, по което вървяхме) успяхме да стигнем до "фалшивия ръб". Бързите успяха да задминат мен и Марин, а у нас двамата се прокрадваше идеята за връщане обратно и отказване от тази цел. Усещах, че само един от нас да беше казал "Стига!" щяхме да припкаме надолу към хижата. Обаче инатът надделя и двамата упорито мълчахме до горе! 

Веднага след като се подмине фалшивият връх, Дамаванд изкача пред теб. Не е типичният заоблен връх с пирамида, каквато очакваш да видиш. Колкото по-нагоре се изкачвахме, толкова по-жълти от сярата ставаха камъните. Усетихме и миризмата на сяра, излизаща от недрата на застиналия вуклан. Последните метри преодоляхме с отчайващо темпо. Бяхме последните на върха. Пред нас се бяха качили още двама души от групата, а по пътя за хижата се бяха отправили останалите двама, които поддържаха страхотно темпо до горе. 

На върха не стояхме много, колкото да хапнем нещо набързо, да направим една снимка и да вземем въздух. За жалост последното не можахме да направим много, защото вятъра духаше сярата към нас, а когато миризмата те прасне, очите ти започват да парят и гърлото да те стяга. Не ми беше до никакви снимки, а като се замислех колко път ни чакаше надолу ми ставаше лошо. Чуствах, че бях преминала отвъд предела на силите си. Но бях щастлива, че не се отказахме. Нямаше да си го простя после. Качихме върха за 7:30 минути с денивелация над 1400метра.

Няма да лъжа, псуваше ми се! 

Връщането ни отне по-малко време, а слизането по мекия сняг беше блаженство в сравнение с чупенето на краката по хлъзгавите камъни. Стигнахме хижата за два часа като използвахме популярната техника на плъзгане по дупе по стръмния заснежен склон. Бях толкова размазана, че когато стигнах хижата просто се шмугнах в чувала и заспах. След около два часа вече цялата група беше пристигнала в хижата, та решихме да потегляме надолу, нямаше смисъл да спим още една вечер на 4000м. Нарамихме набързо багажа си и потеглихме надолу към джамията, от където щеше да ни чака джип. Отивахме към близкото село Beyneh, където щяхме да преспим в къща за гости и да ходим на минерални бани през деня. Оферта за това село получихме от един много приятен мъж, който предния ден чакаше туристи с две магарета пред сградата, за да вземе раници и да ги свали до долу. Тук ни просветна, че това може би беше същия човек, с когото разговаряхме на идване, и който ни предложи космическа сума за една раница. Решихме да дадем на човека шанс, все пак до сега като че ли доста добре ни се получаваше организацията.

На Дамаванд с Марин и Васко

За два часа взехме разстоянието от хижата до джамията долу. Трипа беше приключил за нас. Вече бхяме изпълнили крайната си цел и бяхме щастиливи, въпреки факта, че аз лично бях размазана. Бяхме слезнали 3000м денивелация от върха до джамията. След точно два часа по уговорка дойде и джип, с който потеглихме към базов лагер, за да вземем багажа си и след това отпътувахме към селото. 

За наше най-голямо разочарование, човекът се оказа същият, който ни изпържи за магарето. Вече бяхме сигурни в това. Тази вечер не спахме в къщата му за гости, а отсреща в някаква друга къща, на пода - в спалните си чували. Ето това беше разочарование, но не трая много дълго. След вечеря, вече бяхме решили, че няма да стоим тук нито ден повече и след проведен мъчен разговор със собственика, в който той се опитваше за замаже положението, налягахме по леглата. Искахме да станем възможно най-рано и да отпътуваме към Техеран. 

На следващия ден към обяд вече бяхме в големия град. Взимането на автобус до Техеран и такси до резервирания хостел в центъра стана толкова бързо, че даже нямаше време да се спи. Техеран ме отблъсна с тежкия си трафик и шумът по улиците. Щяхме да стоим там около 2 дни, но още при пристигането ни там, ми се отщя да стоя и минута повече. След като пренощувахме в града, с Марин решихме да посетим и още едно място, на около 200 км от Техеран, да спим там и на следващия ден направо да отидем до летището.
Град Кашан ни посрещна с тихата си атмосфера и горещина. Градът е известен с големия си закрит базар и с многобройните стари къщи-палати, принадлежали на богати личности и семейства. 

На следващия ден от пристигането си в Кашан посетихме една от тези къщи, която наистина беше доста внушаваща с красив голям правоъгълен двор. На входа стоеше жена, която правеше персийски килими - беше удоволствие да гледаш как се твори такова нещо, защото изглеждаше доста пипквано, а жената толкова пъргаво работеше с ръце, че беше трудно да уловиш както точно прави. Посетихме и известната в града баня на султан, която също впечатли със синия си цвят и подредбата на плочките вътре. Планът ни за деня включваше също така и пазаруване на подправки и подаръци от базара, не преценихме обаче че петък не се работи в Иран. Не успяхме да купим подправки та се ограничихме само с няколко магнита и други малки сувенири.

Глинените улици на Язд

Вечерта с автобус се отправихме към Техеран. Планът беше да помолим да ни оставят на отбивката за летището по магистралата, от където пеша щяхме да отидем до летището. Знам, звучи наивно, но не и неосъществимо! 

И така, към 11 , 11 и нещо ни стовариха баш на магистралата. Още не бяхме нарамили раниците си, когато до нас спря човек с ванче, отиващ към летището. Ясна ми беше работата, че ще иска пари, та още от началото му казах, че нямаме пари и няма да му дадем нищо. Почнахме да си ръкомахаме и накрая се качихме в колата. След 20-тина минути бяхме на летището, естествено поиска ни пари, но аз отново му поясних, че нямаме пари и му пожелах лек ден. Така се оказахме на летището, два часа преди полета. Все тая, времето мина бързо и на следващата сутрин се озовахме в Инстанбул. Там прекарахме деня, в шляене по улиците, купуване на подправки, пиене на бири и така нататък. Вечерта хванахме нощен автобус за към София.

Така завършват двете седмици в Иран. Седмици на слънце, прекарани из улиците,базарите, джамиите, площадите, върховете, ледниците, парковете, автобуси, влакове и таксита. Иран остави у всеки от нас спомена за приятелски насторени хора, невероятна природа, забързан градски живот и красиви забележителности. Надявам се един ден да се озова отново там, защото много места останаха непосветени и много планини неизкачени! Сега мога да благодаря на късмета ни, че всичко се случваше по вода, че планините, в които бяхме ни допуснаха до себе си, че успяхме да се докоснем до културата и историята на Иран, както и да опознаем неговия народ! От София до Иран с любов! <3