В Непал (част 2)

Гледка от Gokyo Ri

Ден 12 Gokyo lakes, Gokyo Ri

Днешният ден прекарахме в разходки до езерата и изкачване на върха. Хубавото беше, че и двамата се чувствахме добре след вчера.

До върха стигнахме за 1.45. Gokyo изглеждаше толкова малък, езерцето едно зелено петно сред огромните исполини наоколо. Долината ни се откри с цялото си изящество, както и ледника. Какъв ледник, оле мале! Стояхме известно време на върха и слезнахме да хапнем. След това се запътихме към езерата. Пътеката не е трудна, ние нямахме раници, но като че ли натоварването от ходене над 10 дни без почивка, височината и тежките раници бяха комбинацията, която ни подсказа, че не сме нечовеци, и че сме изморени и изтощени. Отделно от това, гледките бяха готини. Наистина мащабни езера, заобиколени от скали и върхове. След 5-тото езеро, GPS ни показа, че има още едно напред, което е някъде около базовия лагер на Чо Оуо, но бяхме твърде изморени, а и времето беше напреднало, та пропуснахме. Лошото беше, че на връщане пак ни заболяха главите. Явно просто трябваше да свикнем с това. На следващия ден преминавахме през Cho La Pass и нямах търпение. За жалост нямах и бегла представа, че след утрешния ден щях да благодаря на Буда, Христос и всички божества, които ни помогнаха да оцелеем.

Ден 13 Gokyo - Dzongla

Каменопад

Денят започна като всеки наш друг такъв в Непал. Тръгнахме към 8.30. Оказа се, че пътят ни минава през ледника. Разбирайте направо през него. Ако сте прочели по-нагоре и сте видели снимките, значи сте добили представа какво е ледник и за какъв звяр говоря. Минавайки през него се чуваха дежурните падащи камъни, само че този път ние бяхме в центъра на действието и имахме билети за първия ред. Отне ни около 2 часа да преминем през ледника. На едно мое обръщане назад улових свличане на камъни точно до пътеката, от където бяхме минали преди час. На края на всеки ледник някой добър човечец или организация беше сложил високо знаменце, за да си личи къде свършва мъчението. Малко след това стигнахме и подминахме Thagnak, от където започваше изкачването ни нагоре. С Марин си помислихме, че ако е това, значи нямаме проблеми и ще го избутаме. Минавахме през голяма долина със зеленина. Три часа изкачване се оказа само началото. Трябва да минем през още един ледник. Това беше по-скоро огромно и дълго струпване на големи и дребни камъни. Не съм сигурна дали не беше на първия или втория ледник, но в съзнанието ми е останал един спомен на едно доста опасно свлачище от камъни, това беше от ляво, а от- дясно ледниково езеро….Няма накъде с една дума освен напред и да се молиш. Оставаха ни около 200м изкачване нагоре. Те бяха и най-трудни. От нас се изискваше да изкачим каменопад! За жалост първоначално подхванахме пътеката без да сме знаели, но впоследствие я изпуснахме, започнахме да се катерим право нагоре. Камъните обаче не ни се изкефиха и започнаха да се свличат. Всяка стъпка трябваше да е добре обиграна, да имаш къде да се хванеш, къде да е втората стъпка. Страшен филм. Адски много се бях изплашила, дишах тежко и имах чувството, че ще направя някой мини инфаркт. След известно време борба с един голям камък, решихме да се катерим на зиг-заг вместо направо. Това беше правилно решение, защото намерихме пътеката по малките струпани пирамиди. С много усилия, поне от моя страна, успяхме да се изкачим на най-високата част от Cho La Pass. Малко преди да настигна Марин до върха на паса, го попитах дали мъчението свършва и дали е по-лесно натам, тъй като той виждаше напред. Отговорът му беше “Не съм сигурен”, което за мен лично означаваше, че мъчението не е свършило. Не беше. Стигайки върха, пред мен се откри огромен ледник, само че на него нямаше камъни, а сняг и лед. Хора ни бяха предупредили на зеленото езеро да минем от ляво. Тогава идея си нямах какво имаше в предвид, но сега всичко ми стана ясно. За да стъпим на леда трябваше да слезнем по стръмна пътека надолу и да заобиколим ледниковото езеро от ляво, където или някой нарочно беше сложил огромен камък, който да играе роля на мост, или беше свлечен от близкото свлачище. Заобикаляйки езерцето и минавайки през камъните отстрани, осъзнахме, че под тях има лед. Камъните се хлъзгаха под краката ни. Буда бдеше над мен в този момент, в който огромен камък се свлече покрай мен… Спрях да мърдам, да дишам, да мисля. Казах на Марин, че не мога повече. Той ми каза, че няма да се мръдне, докато не стъпя на леда. Това ми беше достатъчен стимул с няколко бързи движения да се озова на леда. И така, озовавайки се на леда, не се почуствах ни най малко спокойна. Нямаше да бъда, докато не стъпя на читава зелена морава! Вървяхме близо 30 минути на снега и леда. Следваше и почти отвесна пътека с камъни, които за щастие не бяха подвижни. Бяхме започнали да слизаме, пред нас се появи долина, която предвещаваше достигане до крайната цел. Пристигнахме в Dzongla в 16.30, изтощени и много мръсни. Марин веднага легна и заспа. През изминалия ден често споменавахме група испанци, които бяха тръгнали ден преди нас към паса- казвахме си, че щом чичаците, които между другото тръгнаха доста по- късно от нас, са го минали, значи и ние можем. Е да, ама докато вечерях в лоджата влезна водачът на тези хора. Оказа се, че спрели още на Thagnak и чак сега пристигали след 10 часа борба на паса. Казвайки след време това на Марин, си помислих какви машини сме били тогава. Гордеех се със себе си и в същото време осъзнах колко наплашена бях. Не знам каква сила ме караше да слагам единия крак пред другия. Не знаех как не се панирах в най-напечените ситуации. Може би от адреналина?

Ден 14 Dzongla-Gorak Shep

Як

Dzongla е заобиколен от красиви, високи върхове, един от които е Чо Латце. Днес пътят ни минаваше през долини и хълмове и след около 1.30 се сляхме с потока туристи, идващи от Lukla. Планът ни беше да спрем на Lobuche, но както сами се досещате, продължихме. Преходът не представляваше някаква трудност, докато не дойде моментът, в който трябваше да изкачим Lobuche Pass и след това да преминем отново през каманаци, но вече по-нормални каманаци. И така нагоре-надолу по каманаците в 14.30ч стигнахме Gorak Shep. Това селце беше малко по-различно от другите, всъщност какво говоря- всяко едно село има своята уникалност. Но в това имаше огромна пясъчна площадка. Било е голямо езеро, предположихме ние. Сега може да се използва за площадка за кацане, знае ли човек. Близо до нашата лоджа бяха подредени металните стълби, използвани за осигуряване пътя към Еверест, които се поставят ежегодно преди началото на сезона за експедиции от непалци, не от някой друг.  Избрахме лоджа със страшно готина гледка към Nuptse, съвсем случайно де.

Gorak Shep беше крайната ни дестинация. Оттук се стига до базовия лагер на Еверест и на Пумори. На следващия ден щяхме да качим и връх Kalapattar, висок 5550м.

Днешния ден беше много изморителен- въпреки факта, че не беше много дълъг. Вечерта, докато бяхме на топло в спалните чували, Марин ми сподели практически съвети как да избереш най- правилната лоджа и стая:

1. Винаги избирай тази ложда, която е от камък или бетон. Не залагай на ламарина и дърво, защото хич няма да ти е топло;
2. Ако ти дадат да избираш между стаи, избери тази далеч от кенефа, през нощта туриста не е това, което изглежда през деня;
3. Избирай стая далеч от стаята за хапване и далеч от всякакви общи стаи, ако искаш да можеш да се наспиш;
4. Винаги имай едно на ум какво правиш в стаята. Не попаднахме на стая, в която стените да не бяха картонени и да не се чуваше хъркането на съседа;
5. Ако си свикнал можеш да си вземеш тапи за уши, макар че непалците не водят много нощен живот и говорилнята замира към 22.00 ч.
6. Избирай лоджата, която е далеч от воден източник- на сутринта ще имаш с една идея по-малко влага по дрехите.
7. Избирай такава лоджа, която да я грее слънце поне в някаква част от деня.

Гледка от Kalapattar

Ден 15 EBC, Kalapattar

Решихме да атакуваме първо върха и след това да отидем към базовия. Малко се озорихме към върха, но гледката беше невероятна. Качихме го за 2 часа без да бързаме. Лесно се задъхвах и не исках да бързам и да рискувам. Поснимахме се и след 40минути вече слизахме надолу.

Gorak Shep от високо

Пътеката към базовия лагер минава през (познайте) ледник и от селцето стигнахме за 1.45ч. Самият базов лагер се оказа, че е на самия ледник. Да де, по-скоро струпаната купчина с камъни, тибетски знаменца и поставената табела, на която пишеше Everest Base Camp. Поснимахме се, събрахме камъчета за спомен и тръгнахме обратно. Останах малко разочарована, къде бяха палатките, кислородните бутилки? Пред нас се откриваше началният етап на изкачване към върха- преминаването през ледопада, където съм чела, че загива бая народ. Вечерта в лоджата си говорих с едно момиче от Банкок. Нейният шерпа я завел до палатките, които видяхме от Калапатар. Вървели два часа след купчината камъни, но без път, без нищо. Там ги черпили чай и пуканки. Имало два екипа-единия вече качил върха, другия се аклиматизирал. Завидях и, но не много. Бяхме твърде изморени, за да продължим и един метър по-напред. Здраве да е, гледките, които видяхме бяха по-добри от EBC сам по себе си. Между другото, прибирайки се в БГ чекнах експедициите на високите върхове. Тази година никой не е атакувал Еверест..

 Пренасяне съоръжения за безопасност по време на експедиции

Ден 16 Gorak Shep - Periche

Това беше! Сега оставаше дългият път към дома. Не бързахме да тръгваме, все пак ни предстоеше само слизане и малкия зор на камънаците. Днешният ден е може би най-краткият. Пристигнахме в 13.00ч., хапнахме и тъпяхме през по-голямата част от деня.

Срещнахме доста хора нагоре. Тежко им, горко им. На тръгване от Gorak Shep се заоблачи, прогнозата за времето предвещаваше сняг и застудяване. Това не ни плашеше толкова, колкото да нямаме красиви гледки и да не видим нищо, но Буда ни хареса очевидно. По пътя минахме през местност, която нарекох Долината на мъртвите. На всеки камък беше изписано едно, две и повече имена на загинали алпинисти. Точно на пътеката е и този на българските алпинисти.Поклон!

Паметна плоча на Проданов, загинал на връщане от върха

Утре сме в Намче- има нещо, което ме привлича към това място и сега ще ви кажа какво- базара/битака и големия пакет OREO, който ще си купя и ще изям сама. Минаха доста дни, в които не бях вкусвала шоколад, стига толкова мъчения!

Ден 17 Periche- Namche Bazaar

Лек път, надолу. Има изкачване към Tengboche, където обядвахме. Марин отскочи до манастира, но беше затворен за жалост. Времето хич не беше хубаво. Имаше мъгла и препръскваше дъждец. Спомням си за супер красивите гледки от Намче, на които отиващите към базовия лагер сигурно са нямали шанса да видят. Стигнахме в 15.30ч. в Намче, твърде късно за базара, но си взехме MARS, което утоли жаждата ми за сладко. Настанихме се на същото място, където и на идване. Взехме си душ и двамата за втори път в рамките на 17 дни. Добре звучи, нали? Времето се очертава да е лошо.  Не се виждаха гледките от миналия път. Утре сме до където стигнем.

Ден 18  Namche Bazaar - Surke

Базара в  Namche Bazaar бачкал само петък и събота. Жалко….Какво да ви кажа за прехода, веднъж си го минал- сега пак. Насилихме се отново и стигнахме до Surke в лоджата, в която спахме и на идване. Времето беше добро до към обяд и точно преди да влезем в лоджата ни запука дъжда (Валя ни за втори път този ден, първия ни хвана малко след  Phakding, когато седнахме да пийнем чай и да изчакаме малко). Бяхме близо и се отървахме леко. Имаше повече хора, отколкото предния път. Явно сезонът е започнал, когато ние сме слизали от Горак Шеп.

В записките съм си записала за огромното количество якове и магарета, носещи провизии, които трябваше да чакаме, за да се разминем по тесните места и мостове. Сигурно половин час чакане се е събрало за деня.

Ден 19  Surke-Bupsa

Очертаваше се грандиозно изкачване, каквото си и беше. Но някак си не го усетих като тежко. Когато си вървял в продължение на 18 дни всеки ден, свикваш, краката ти заякват и не се изморяваш толкова лесно като цяло. И двамата влезнахме в крачка и наистина не усетихме баира. Но калта, която последва много я усетихме. Марин беше решил да си обуе сандалите, е измокри се бая. На всичко отгоре към 14.00ч. заваля дъжд, което ни накара са спрем под едно дърво и да изчакаме. Дъжда намокри почти изсъхналата настилка от пясък, камъни и лайна от животни и не ни беше приятно! Спряхме уж само за обяд на Bupsa, но чичака в лоджата се оказа голям пич и решихме да останем да спим там. Малко след като хапнахме заваля силно и така чак малко след полунощ.

Ден 20 Bupsa- Nuntala

С триста зора избутахме до Nuntala. Много се изморих този ден. Ето тук и на следващия ден се очертаваха грандиозни изкачвания, вчерашното нищо не е било. Вървяхме само 5.30часа, но трябваше от 2200м да слезнем на 1550м и после отново да се качим на 2200м. Отново заваля дъжд. Имах чуството, че всеки изминат ден започва да вали все по-рано от предния. Отново ще тъпеем в лоджата май, но не е като да имаме избор.

Ден 21 Nuntala-Salleri

Тръгнахме към 6.40 от Nuntala, за да имаме повече време преди да ни завали. Да де, ама още към 11.30 ни заваля дъжда, първо ситно, после порой. Ние тъкмо ставахме от обяд, когато почна да ръми. Не искахме да рискуваме с преспиване, искахме да стигнем днес в Salleri, за да можем да си вземем джип към Катманду на следващия ден. Не бяхме сигурни, че има транспорт, заради проблема с Индия и затварянето на границата.

Зорът приключи с изкачване на последния ни пас на височина 3031м., оттук следваше само слизане и вървене по равен път до Salleri. Стигнахме мокри и влезнахме в първата лоджа, пред която видяхме джип. Излезна ни по 16 долара на човек билета, тръгвахме в 4.30 сутринта. Решихме да не вечеряме в лоджата, а вместо това да си вземем кола и ром, фъстъци и бисквити и да хапваме в стаята. Добре се получи.

Ден 22 Salleri- Kathmandu

Ето така се пътува в Непал

Дълго пътуване се получи. Със сигурност беше по-комфортно, отколкото в автобуса на идване. Бяхме 9 души. Пътят се виеше през пропасти, реки, минаващи през пътя, високи мостове и селца. Спирахме два пъти за бързо хапване. Също така чакахме около 1 на една бензиностанция, докато заредим гориво. Гледките на долината, през която минавахме бяха много красиви, зеленина навсякъде. Някак си ми изглеждаше по-наситено зелено, от колкото беше по-нависоко. В Катманду спряхме в 15.00ч и си хванахме такси до Thamel. Настанихме се в хотела и отидохме да хапнем. Оказа се, че заради проблеми с газта, доста ресторанти са окастрили менюто си. С този ден приключи трека ни. Най-готиното приключение в живота ми. 22 дни слънце, дъжд, умора, смях, щастие и Хималаите покрай всичко това. Оставаха ни около 5 дена в Катманду за разглеждане на града, купуване на подаръци и ядене, много ядене.

Престоят ни в Катманду се състоеше наистина през по-голяма част от времето в ядене. Когато затвориха евтиното заведение, в което се хранехме, заради фестивала на светлините, Dashrain, открихме адски готино заведение, чиято кухня много ни допадна. Беше изцяло вегетариански ресторант и ми беше препоръчан от tripadvisor.com

Нощен Thamel

Отидохме и до Monkey Temple, където най-спокойно се разхождат необезпокоявани маймуни. Входът е 2 долара. Бяха засегнати някои от сградите, едната кула беше срутена, но като цяло всичко си функционираше. Посетихме и мястото, където се извършват погребения. Какво е това ще питате? Обичаят в Непал е да се изгарят мъртвите и останките им да се хвърлят в реката. Не влезнахме вътре, само поразгледахме наоколо. Входът е 10 долара и включва посещение на доста сгради наоколо,  не само да присъствате на погребение.

Видяхме най-голямата ступа в Азия, или поне това, което беше останало от нея. Входът е  2,5 долара. И освен нея може да се влезне в още една две сгради, които не са за изпускане. По пътя на връщане влезнахме в нещо като мол, където набарахме огромен хранителен магазин и напълнихме раницата с храна. Взехме си и ананас, който беше доста евтин.

Излизайки от Thamel, за да разгледаме забележителностите, разбрахме, че Катманду далеч не е само Thamel. Улиците са широки, има високи сгради, нови и хубави, коли, офиси. Коренно различие с Thamel, където са съсредоточени повечето туристи и хотели. Разбрахме, че това е старата част на Катманду. Били са три града, които се обединили в един в последствие, така ми каза Марин.

Monkey Tample

Малко информация за кухнята в Непал

Непалците обичат подправките и лютото. Може би това е взаимствано от Индия.

Някои от ястията,които ние хапвахме бяха:

1. dal bhat- варен ориз, поднесен с купа леща, картофи, разни зелени зеленчуци,подправки, чили. Меша се и се яде. Не е за всеки, ако не си падате по люто. Може и с месо да се поднесе

2. momo- кнедли с пълнеж от зеленчуци или месо

3. thukpa- супа от зеленчуци или месо, с дълго фиде в нея

4.chapatti- палачинка, направена без брашно и яйца ( среща се и като Roti)

5.chang- бира от ферментирали зърна ечемик,царевица или ръж, има цвят на боза

6. raksi- тяхната ракия, но разредена с вода. Сервира се студена или топла

Малко информация относно документацията

Общо на човек разходите по изкарване на документи стоят така:

40долара за виза за 30 дни, която се изкарва на летището

40долара пермит за парка около Еверест

20долара за зелена карта на индивидуален трекър, която провериха около три пъти

20долара за пермит за зоната около Jiri (този документ никъде не ни го искаха)

По пътя ни спираха на няколко пъти, за да си оставяме информацията от паспортите, предполагам водят статистика.

Някои факти за Непал:

1. Непал се нарежда сред едни от най-бедните страни по света;

2. Непал има изключително богата история и кутлура, неслучайно никога не е завладяван;

3. Преди да заминем, бях прочела, че непалците били много мръсни и не използвали сапун. Това е абсолютна лъжа, навскъде на вскаква височина виждахме как хората си перат дрехите, как си мият косата или се къпят на чешми. И не само това, сутрин всички си мият зъбите...с четка за зъби...и паста!

4. Хората в Непал са много приветливи, усмихнати и луди! Имат изключително много празници и фестивали, които не са само по един-два дни.

Има едно нещо, което не споменах, но това е защото събитието се повтаряше твърде често, за да го споменавам всеки път- нагоре в планината единственият начин да се разкарват стоки и въобще каквото друго се сетите е или с човешка тяга, или с животинска.

Най- често хора на всякаква възраст, включително и жени, носещи нереално тежки товари само на гърба си в плетени от бамбук кошници ( видяхме дори хладилник да се носи на гръб).

С това приключва пътуването ни до Непал. Остават спомените за едно приключение със щастлив край, мирис на чай, зелени тераси, усмихнати хора, ориз и картофи, топлина в късната вечер.Благодаря ти, Непал, че ни допусна до себе си и разкри най-съкровените си тайни! Може би пак ще се видим някой ден.