На Елбрус

Погледът ми беше фокусиран върху обувките на човека пред мен, когото не познавах. Студът беше сковал цялото ми тяло, не усещах пръстите на краката си, бях облякла всичките си налични дрехи и повече нямаше накъде. С нетърпение очаквах изгрева, за да се стопля. Беше едвам един часа през нощта, вече вървяхме от повече от час нагоре.

Вървях сама с мислите си, опитвайки се да успокоя паническите си атаки, свързани с премръзване и всякакви фатални ситуации. Нощта беше превъзходна, въпреки всичко друго. Чистото небе разкриваше красивия профил на Кавказ. Поглеждайки към Елбрус , пред мен се разкриваше пътеката от светлините на другите, тръгнали да атакуват върха същия ден. Предстоеше дълго вървене без техническа трудност, но само по себе си не толкова лесно, колкото се очакваше. Освен сковаването на тялото ми, се чувствах страхотно. Този път се бях подготвила за физическото натоварване, нямаше шанс да повторя изтерзаното изкачване на Дамаванд предната година. Вървях бавно, дишайки нормално, и просто чаках слънцето да се покаже, за да стопля тялото си. Нямах представа на каква височина съм ,но вървях с добро за мен си темпо. Успях да се стиковам с двама руснаци, с един от които изкачихме върха заедно.
В съзнанието си бях разделила на няколко участъка цялото изкачване. Винаги е по-добре да разделяш главната цел на подцели. На около час от нашата палатка се намираха Скалите на Пастухов от където минава пътят за върха. Следва Коская Полка, над който вървейки на зиг-заг се стига до склон, който след като се пресече,   ни отвежда до седловината, от където се разделят пътищата за източен и западен Елбрус. След седловината следва последно изкачване, последното „хълмче“ за към Елбрус, а самият връх е малка пъпка насред бялото поле.
Палатката, от където тръгнахме, беше на височина от около 4050 метра, а скалите на Пастухов се намират на 4700 метра. Малко над тях беше единствената ми почивка за 5 минути, колкото за чаша чай и парче шоколад. Разменихме няколко приказки с руснаците и продължихме  нагоре.  Малко над скалите се присъединиха още около 60-тина души, изкачили се до там с ратрак.

 Все повече мъждукащи светлини се появяваха по пътя с всеки изминат час. Вървяхме на зиг заг, склона беше доста стръмен и това беше най-лесния вариант да се върви по фирнования  сняг.  Беше се появил и вятър, който допълнително усложняваше ситуацията.
По това време живеех в заблуда, че щом пътят се скрива зад хълма би трябвало да съм близо до върха.  Предполагах, че ще ми отнеме около 4 часа да стигна. Разбира се , заобикаляйки хълма, и озовавайки се на Седловината, разбрах че има още път пред мен. Наближавало е 4 часа, защото  беше започнало да се развиделява и усещах, че съвсем скоро слънцето ще огрее склона и ще може да усетя топлата му ласка, въпреки слоевете дрехи и маска на лицето. 

Не правих почивка на Седловината, както повечето хора бяха решили. Това беше последният етап от изкачването на върха . Склона беше опасан с метално въже, за което се закачваха почти всички хора. Аз нямах нито, седалка, нито карабинер, нито желание да се закачвам, така че просто заобиколих навалицата и продължих нагоре. Изкачвайки се бавно по хълма,  пред мен се откри гледката, която чаках  през изминалите месеци.  Не очаквах върха да изглежда точно по този начин, той просто представляваше малко хълмче. По пътя до него бяха сложени флагчета от някакво състезание по скоростно изкачване.  На върха имаше хора, а тези които слизаха от него, носеха усмивки на лицата си. На няколко метра преди него  започнах да осъзнавам къде се намирам всъщност. Не можех да повярвам, че успях да организирам цялото пътуване и логистика, и че всичко беше увещано с такъв успех. 

На върха беше супер тясно. Телефонът ми спря да работи, та си издрънчих една айфонска снимка. Не стоях повече от 5 минути, но успях да разгледам наоколо.  Пред мен зелените хълмове топлеха душата , а отзад се разкриваше Кавказ, до където погледа ти стигне. Картината още е в ума ми.

Връщането беше мъчително и бавно. Отне ми доста време, бях изтощена от височината, не бях яла нищо цял ден, а за течности да не говорим. Вървях надолу, спирайки на всеки 10 минути.
Бях на върха в 7.30 сутринта и връщайки се изтощена обратно към палатката на 4050 метра, видях колко хора бяха тръгнали нагоре този ден. Предположих, че бройката е около 300 души, а дори и след късен следобед слизаха хора от върха . Стигнах палатката ни малко преди обяд. Приех топлото мляко от съседите, събух обувките си и легнах да спя. След няколко часа, когато всички се събрахме , опаковахме багажа и слезнахме с лифта до Трескол, където прекарахме още няколко дни преди да потеглим към София. 

А предисторията е ясна,  имах си крайна цел и я исках постигната. Ровенето по форуми, четене на пътеписи и разговори с хора, качили върха,  помогнаха да оформя план и график.С него бях готова за по-малко от две седмици. След изготвянето на плана успях да намеря и съмишленици в лицето на още две дружки. Сформирахме си женско царство.
Времето до заминаването ни мина доста бързо. Прекарахме две нощувки в Трескол, изходния пункт за Елбрус. Там за аклиматизация качихме близкия връх Чегет и на третия ден се изкачихме с лифта до последната му станция, където спахме една вечер на височина 3750 метра. Още с пристигането си там горе се почуствахме добре и направихме аклиматизация малко под Скалите на Пастухов.
На втория ни ден на високо се качихме до Приют 11, където малко над него опънахме палатка. Същия ден се качихме над скалите на Пастухов. Имахме два резервни дни по план, обаче щяхме да атакуваме върха същия ден, след два дни и половина престой на високото. За справка повечето групи прекарват около 3-5 дни преди да се изкачат на върха, но никой не е толкова търпелив, а аз със сигурност. 
Следващите два дни след изкачването прекарахме в разходки и ядене. Възстановявахме сили и гледахме към върха, когато ни се откриваше гледка. Кавказ е страхотен! Всичко се случи бързо и мигновено и се радвам, че въпреки краткия престой на високо, Елбрус ни допусна до себе си.
В главата ми се оформят няколко интересни идеи, а за други чакам вдъхновение!

Иран. Три града, три планини

Трудно ми е да започна- началото винаги е трудно. Страхувам се,че с думите си няма да успея да пресъздам картината в Иран. Това е страна, съчетала в себе си планините, пустините, морето, ледниците, долините и реките. Страна на хилядолетна история, страна на приветливи хора. Страна, където може да видиш семейства, излезли на пикник край реката и номади, опънали своите шатри далеч от суетнята на големите градове. Иран впечатлява с цветните си джамии с аритектура, заимствана от зороастрийците, старите селища, направени от кал и сено, вятърните кули, камилите, пътят на коприната и още много, много културни обекти.
Най-много впечатляват хората, защото те са тези, които правят приключението пълноценно. Иранците са невероятни приятели, спиращи те често, за да те попитат от къде си и дали ти харесва тук, да те почерпят един айрян, шоколадче или ядки, а най-често просто да ти се усмихнат насреща. Оставяха изненадани, когато им споделяхме, че сме много впечатлени от страната им, и че ако имаме възможност ще я посетим отново. Тук изглежда нормално напълно непознат човек да те покани на обяд, а настояването от страна на доманика се явява като фактор на исрено намерение. Тук е нещо нормално група хора да стоят пред магазините си и да пият чай, а когато те видят да минаваш покрай тях да те спрат, задължително да те почерпят, да обменят една приказка с теб и да се изпратят с добри думи.

Техеран

Безумният трафик и гъсто населените градове, са просто част от голямото приключение в Иран. Заради цената на горивата, колите и моторите са на голяма почит и следователно се получават оргомни задръствания, тъкмо си мислиш, че си преминал през улицата успешно и те засичат някой и друг мотор, изникнал от нищото. Там никой не си кара в лентата, всичко е където се набуташ. Иранците обаче са се адаптирали успешно към този начин на придвижване и няма да ги чуеш да псуват или да недоволничат. Усмивките много лесно се появяват на лицата им. Въпреки трудностите, с които съм сигурна, че се изправят, те се държат на супер ниво и през целия престой в Иран не чух нито един човек да се оплаква за нещо.
И докато с трафика може да се свикне, има нещо друго, което в Иран е много трудно да се възприеме, а именно горещините. Юни месец температурите в някои от градовете, в които бяхме чукнаха 38 градуса, което си е тежко изживяване. Тук роля играе бързото приспособяване и правилния набор от дрехи. Вярно е, че горещината беше суха, тоест нямаше почти никаква влажност и не се умираше от задух, както лятото в Бургас например. Иран е ислямска държава, следователно има някои правила, които трябва да се следват, ако става въпрос за обличането. Жените са длъжни да носят дрехи, които не очертават извивките на тялото, и шал, който покрива косата и врата. Мъжете е препоръчително да не носят къси панталони или потници. С тези правила се свиква бързо и след първите няколко дена не ти прави впечатление какво носиш. Персийките са много красиви жени и са успели да превърнат носенето на забрадка в моден аксесоар - повечето бяха облечени със страхотен вкус и изглеждаха невероятно.

Пристигнахме в Иран на 20.05 с нощен автобус от Инстанбул и полет до Техеран.След дълго според мен чакане да си получим визите в Техаран направо поехме с организиран транспорт до първата дестинация - град Исфахан. Там щяхме да прекараме няколко дни, след което да се отправим към следваща дестинация. Исфахан е невероятен град, съчетаващ в себе си модерното и старото. Самият факт, че градът е бил столица на Персийската империя трябва да навежда на мисълта колко интересна архитектура и история притежава мястото.Хубаво е да се спомене, че градът е на 2500 години. Освен че е развит инфраструктурно, мястото притежава страхотен чар с големите си градини, красиви мостове, джамии, паркове, магазини и базар. Разходихме се из Наш-е-Джахан, площад, който е под закрилата на ЮНЕСКО. Правоългълната му форма и красивите зелени поляни хващаха окото. Около него са концентрирани повечето исторически сгради. Погледнат отгоре, площадът представлява просторно и елегантно обществено пространство, оградено с арки и с две от най-красивите джамии в шиитския ислям. По средата има живописни зелени поляни, изкуствени езера и фонтани.

От южната страна е джамията „Емам“, или Шах джамия, с лукообразен купол, минарета и високи арки на входовете, наричани айвани. Те са покрити със сложни мотиви от сини плочки и с неотстъпващ по разкош интериор. Вторият вход, както и минаретата на Емам джамия също са облицовани със сложни орнаменти от плочки, предимно в цвета, наречен „исфаханско синьо“.

Откъм източната страна е джамията „Шейх Лотф Аллах“ с изящен купол в светлобежово и синьо, украсен с деликатна ажурна мозайка от лози и цветя.

Срещу нея, от запад, е дворецът „Али Капу“, където шах Абас можел да посреща местните и чуждестранни сановници или да се наслаждава на концертите в музикалната стая с нейната серия от сводове, изкусно подсилващи акустиката.

От северната страна на площада е големият сводест пок­рит пазар, който се простира на почти километър и половина и все още предлага много от произведенията на изкуствата и занаятите, които шах Абас някога покровителствал, за да подсили икономиката на търговския кръстопът: килими, кована мед, керамика, ръчно щамповани тъкани, рисувани миниатюри, бродерия.

Със сетни сили за деня успяхме да посетим и забележителният мост Си-о-се, Моста на 33-те арки, построен през 1599 – 1602 г. над широката река Зайанде, която прорязва южния край на града.

На изток се намира не по-малко впечатляващият мост „Хаджу“ (1650 г.) – особено красив, когато неговите 23 арки са осветени през нощта. Той е построен през XVII в. от Шах Абас II, по време на най-великия период за исляма. Известен е с пищната си златиста нощна гледка и с двата си големи павилиона в центъра, изградени специално за романтичната почивка на шаха.

Градът става много оживен, към края на работния ден - семействата излизат навън и си правят пикници, топят се в реката под моста или просто се разхождат.  

Вторият ден от престоя ни в Исфахан използвахме да отидем до разни джамии, обикаляхме стария базар, който лично мен най-много ми хареса от всичко друго в града. Да се разходим из тесните  търговски коридори беше най-доброто решение за избягване на жегата по обяд. На базара можеше да се открят различни накити, джунджурии, подправки, дрехи, сувенири и бижута. Посетигме и арменския квартал, който също е една от основните забележителности в града. В Арменската част интересни са катедралата „Ванк”, Витлеемската църква и покритият пазар Кесария. Заслужаваше си да отидем и да се запознаем с историята на арменците. Иран е една от държавите, които с отворени обятия е приемала арменци по време на геноцида. 

Избутването на деня нямаше да бъде възможно без подкрепа в лицето на храната, но трябва да призная, ч беше доста трудно да се намери типичен ирански ресторант. По улиците беше пълно с магазини за бързо хранене, такива за ядки и обикновени бакалии, но нямаше и следа от ресторанти, каквито ние си знаем. Пък да не говорим, ако си вегетарианец

Последният ден в Исфахан решихме съвсем спонтанно да прекараме в разглеждане на интересни места, намиращи се около града. В хостела попаднахме на туристичеки гид, който се оказа готин тип - той ни заведе в планината Загрос крас Исфахан. Групата ни за първи път се срещна с планинските вериги на Иран и смятам, че всички останахме впечатлени. Пътувайки с колата, ни се откриваха страховити гледки на високи скалисти исполини, зелени долини и пълноводни реки. Загроската планина е най-голямата верига в Иран и Ирак. Най- високата и точка е връх Zard-Kuh, висок 4548. Изненадващо беше, че високите части на планината бяха покрити със сняг. Още по-изненадващо беше, че същият ден щяхме да стъпим на ледник! Да не повярва човек какви крайности има Иран - тръгнахме от 30 градуса и след няма и два - три часа вече бяхме стъпили на лед и наоколо беше около 20тина градуса. 

Тук трябва да спомена, че в долината, където спряхме колата и от където тръгвахме за към ледника, е дом на много номадски семейства. Току що преселили се от зимното си местообитание,  ние имахме честта да видим как живеят, да влезем в домовете им и да похапнем това, което те ядат. Преди да потеглим ни поканиха в голяма шатра, която представляваше домът на едно такова семейство. Беше постлано с цветни килими, а наоколо беше струпана покъщнина. Нагостиха ни на земята, с агнешно- прясно опечено, айрян с мента и арабски хляб. За завършек на обяда направихме няколко врътки с наргиле и се отправихме към ледника.

Сега да вметна, че не съм очаквала да катеря ледник със сандали и котки върху тях, но се получи доста добре. Групата ни набързо набра височина нагоре, а гид-а ни се отказа да ни следва още след няколко метра. Реших да не рискувам много с тея сандали и след около 20тина минути качване спрях да погледам наоколо. След около два часа бяхме обратно в долината при номадското семейство и след бърз чай се качихме на пикапа и се отправихме обратно към Исфахан. Беше страхотно изживяване. 

Нашият шофьор Али ни отправи интересно предложение на връщане - имахме покана за рожден ден и след кратко обсъждане решихме да отидем да пийнем по един чай и да се приберем, за да спим. Али се оказа страшен купонджия-човек и макар, че не знаеше много английски, винаги гледаше да ни е добре.. По пътя Али взе две момичета, негови приятелки, и потеглихме към мястото. А то се оказа на около 30тина километра извън града, в забравено от бога място. Не беше случайно, разбира се, защото се озовахме на рожден ден на момиче, където се очакваха да пристигнат около 40тина души. Идеята ми за спокойна вечеря с иранско семейство и чай се срина за секунди. Не съм много наясно как стоят нещата със закона и купонясването в Иран. Знам, че алкохолът е забранен обаче тази вечер моите хора се почерпиха стабилно с домашна нелегална ракия. Мисля, че тук е момента да кажа, че иранците знаят да купонясват. Бяхме доста интересни на всички и всеки искаше да разговаря с нас за нещата от живота, не ни оставяха да седнем и да си починем. Постоянно някой идваше, дърпаше ме за ръката и ме отвеждаше най-отпред, където диджея пускаше музика в ирански стил! Успяхме да направим много приятели и аз останах много изненадана колко добри са хората там.

Снимка от Къща-музей в Кашан

От партито се прибрахме в 2 сутринта, капнали от умора, но презаредени с положителни емоции. Времето бързо летеше и дните минаваха, денят за атака на върха наближаваше, но преди това имахме да изминем много път. 

На сутринта, след закуска в хостела, която представляваше варени яйца, диня, арабски хляб, сирене и сладко, се отправихме към град Язд, на около 4 часа път от Исфахан. След бърза смяна на автобусна гума и престой около 30 минути, към 15.00 часа бяхме в града - един от най-дверните в света. Известен е с глинените си къщи, паметниците на зороастийската култура и големия брой вятърни кули, които разхлаждат къщите (бадгири). Настанихме се в хостел- стара глинена сграда с висок затворен покрив и страхотна вътрешна градина. Разходката из града този ден не трая дълго, заради преумората на групата ни, но успяхме да видим стария град - при тесните алеи, тихите улици и супер старите глинени къщи. Хостелите са много социални места - вечерта се запознахме с приятен гид от Шамони, който ни сподели много интересни истории и ни даде ценни съвети за атаката на Дамаванд. Планът за следващия ден се състоеше в изкачване на връх Shir Kuh (4055м.), който представляваше нашият шанс за аклиматизация преди връх Дамаванд. Успяхме лесно да организираме транспорт от хостела, въобще всичко вървеше по мед и масло. 

Това е , което съм записала в тетрадката си: Денят е 25.05. Челникът осветява заслона, в който се намираме. Височината е 4055метра над морското равнище, а гледката е уникална. Първият ми 4-хилядник и то в Иран! Високи скални исполини, наподобяващи гранд каньон, обширни долини, докъдето погледа стига и където прахта позволи да се види. Растителността е рядко срещана из висините, но в долините, където са селищните образования са озасиси сред пустощта. Градусите са високи през деня, но залезе ли слънцето, бързо се смъкват. Изкачихме върха за около 6 часа, тръгвайки от 2464м, изкачвайки 1600 метра денивелация. Това се нарича стабилна тренировка!По пътя срещаме много иранци, доказателство за това колко много обичат да пътуват из страната си. На всяка почивка задължително се изваждаха ядки, фурми и сок, а докато стигна до върха, сигурно бях изяла тонове шоколадови бонбони.Тръгнахме с идеята да спим на заслона преди върха и сутринта да атакуваме, но се чуствахме толкова добре, че решихме да спим на шалтета и чували горе на върха. Не очаквахме да намерим приятен заслон там, което пак беше нещо като карма. Боговете бяха с нас! Вечерта болката в главата силно се усещаше, дали от височината, дали от слънцето през деня.

Иранците са супер свежарки! 

 Тук в тетрадката ми за записки пак съм се отплеснала и съм писала философски разсъждения за живота, които ще спестя в този пътепис. Някак си като си горе и получаваш мотивация да пишеш разни интересни мисли, които като ги прочетеш после си мислиш дали въздуха нещо..... Истина е обаче, че да твориш в тетрадка не се отдава на всеки, а на мен ми се получава рядко- само когато пътувам. 

Прибирането от върха ни отне много време, повече, отколкото очаквахме Може би силното слънце засилваше тегавинята. На всичкото отгоре, понеже имах само два чифта обувки - сандали и La Sportiva обувки, които са за високи и снежни върхове, ми се наложи да слизам с тежките, твърди и дебели обувки, които допълнително усложняваха положението.Така де, какво мрънкам, това си е моя грешка.

Гледка от връх Shir Kuh

Когато слезнахме долу, от където тръгнахме предния ден, не бяха минали и 10тина минути, когато от някъде се появи шофьорът ни, без ние да сме го викали въобще. Човека беше готов да ни върне обратно в хостела. Идея си нямам от къде беше разбрал кога ще слезнем, но бях радостна, че не трябваше да вървим още 5 километра надолу, докато стигнем близкото село, от където трябваше да търсим превоз до Язд. Шофера извади и малък кашон фурми, за които бяхме много благодарни. В последствие искаше да ги платим, може би му изглеждахме като глупави туристи, в лицето на които той виждаше машина за пари. Това недоразумение не успя да срине настроението на никого и вечерта прекарахме в обсъждане на планове и тактики за Дамаванд.

Вечеря в Кашан

На следващия ден решихме да се пуснем в още едно интересно приключение и да посетим няколко забележителности, които се намираха около Язд. Шофьор се оказа, че ще ни е същия вчерашен тип, но ние имахме едно на ум и ясно определихме цената на пътуването ни. Първата спирка беше град Meybod - провинция на Язд. Там обиколигме няколко забележителности, сред които останки от супер стар град с крепостна стена от преди 4000 години, кервансарай и сграда, която са използвали за склад за лед в древността. Тези сгради не представляваха голям интерес за мен, затова пропуснах да ги посетя. Пътуването ни продължи към местността Chak-chak - храм на зороастрийците, който се намираше буквално вграден в една висока скала. Без много да се бавим, защото горещината ни убиваше бавно, продължихме към Krahanaq, изоставено селище на повече от 4000 години. Ето това беше много впечатляващо място. Беше нещо като лабиринт на мравки. Супер сепли тъмни стаи, където са живеели хора, закрити улици-коридори, всичко направено от кал и сено.  Тук времето беше оставило своите следи, селището малко по малко се рушеше. Завършихме тура с така наречените Towers of Silence, места където са били погребвани хора. Представляват два високи хълма, на върха на които има изградени нещо като кладенци, където са били хвърляни умрелите. Нямахме много време за разглеждане, понеже гонехме влак към Техеран същата вечер, и след резки забележки към шофьора, който не спираше да ни обяснява някакви неща с едната си идея после да ни одруса с парите, потеглихме обратно към хостела. Вечеряхме в прекрасен ресторант на покрива на сграда, от която имахме гледка към целия град. Рамадана в града беше започнал, и джамиите пропагандираха словата си, джамиите бяха ярко и красиво осветени, а гледката беше страхотна.

Гледка към град Язд по залез

След кратка драма с такситата, които трябваше да ни отведат до гарата, успяхме на време да стигнем и да се качим на влака, който щеше да ни отведе до Техеран. ЖП инфраструктурата на Иран е силно развита, БДЖ пасти да яде. В нощен спален вагон, имахме честта да се насладим на храна, две плазми с гпс координати на влката, чисто купе и завивки. Все едно се возехме в кола, нямаше го шума от движението по релсите, а само лекото поклащане, което спомагаше за по-бързото ни заспиване. И така, в 4 сутринта се намирахме в Техеран, от където бързо хванахме таксита и поехме към автогарата, от къето трябваше да хванем автобус за Полур, изходна точка към Дамаванд. Тук нещата се случват адски бързо, успяхме за отрицателно време да слезем от влака, да хванем такси и после толкова бързо се озовахме пред автобуса за Полур с билети в ръка. 

Глинени къщи и зеленина навсякъде

След няколко часово лашкане по завои, ни стовариха в Полур. Оттам бързо бързо се прехвърлихме към така наречения базов лагер, където по първоначален план трябваше да оставим ненужния багаж и да продължим нагоре. Тук взехме и пермитите си за върха, а след кратък разговор с управника по тези въпроси, решихме, че палатки, седалки, въжета и много голяма част от багажа ще останат тук. Успяхме да уредим джип, който да ни откара до джамията, от където започва истинското изкачване. Планът беше също така да наемем магаре, което да качи багажа ни до хижата под върха, за да не фалираме точно на финала. Оказа се обаче голямо недоразумение, когато ни поиска цифра сума, за три раници, решихме да качваме с раници около 1000м? денивелация нагоре.  Съдбата щеше да ни срещне отново с "търговеца с магарето" по-късно. Прехода до хижата го взехме за около 3-4 часа със спокойна крачка. Искахме да прекараме възможно най-малко време горе и първоначално искахме да качим върха сутринта на следващия ден и да слезем направо долу при джамията същия ден. Преумората обаче ни накара да преначертаем нов план. Решихме, че следващия ден ще бъде аклиматизационен и ще атакуваме върха на 30.05. Легнах рано, изтощена от прехода, на уютно под спалния чувал и няколко одеала за повече мекост. В хижата имаше няколко поляци, които се качиха с нас. Словенци и естонци щяха да атакуват върха рано сутринта на следващия ден.

Аклиматизационният ден представляваше изкачване на около 600 метра денивелация над хижата по страничния близък улей. Опознахме началото на пътя за към върха, както и настилката нагоре. За около час слезнахме до хижата, а към 15.00 следобед групата естонцит се появиха в хижата. Не бяха използвали пикели и котки за към върха, нищо освен височината не ги затруднило. Надъхахме се! Следващите към върха бяхме ние. В хижата същия ден дойдоха сума ти народ от цял свят, така че нарушихме съня на 20-тина души с ранното си ставане, но няма как.

Гледкаата, докато се качваме към Дамаванд

За атакуване на такъв тип върхове трябва да станеш рано. Към 4 сутринта вече бяхме будни, стегнали багажите и след бърза закуска към 5 се отправихме нагоре. С нас тръгнаха няколко поляци. Пътят за върха тръгваше по ребро, точно над хижата. Вървейки само по него, стигаш до така наречения "фалшив връх", а на няколко километра над него се намира и самият връх Дамаванд. С напредване на деня, групата ни се разцепи и всеки тръгна със свое темпо. Достигането на върха не изискваше техничност, а височината беше най-големия проблем, и може би единственото нещо, което можеше да откаже някой да стигне до горе. С качване на височина дишането ми се учести и много бързо започвах да се задъхвам. След няколко километра нагоре вече бях стигнала до степен, в която вървя 5 крачки и почивам 2 минути. Чуствах се безпомощна, опитвайки се по някакъв начин да приведа дишането си в ред. Сигурно това е чуството, което изпитват алпинистите, тръгващи към високите върхове. 

Височината гони и апетита, въпреки факта, че ни трябваше сила, и единственият начин да я получим беше като приемаме храна. Водата също беше жизнено важна, обезводняване не трябваше да се допуска. Обаче, това е само на хартия. Когато се изправиш сам с върха и пътя до него, забравяш всичко и просто тръгваш. Очакваш тялото ти да ти каже, когато има нужда от нещо, пък то е толкова объркано от тея километри височина, че не знае какъв сигнал да ти подаде. Както и да е, вървях бавно, било заради височината или недобрата предварителна подготовка. Времето беше слънчево, но наличието на вятър беше постоянно. А когато си толкова нависоко, дори и малко да духне, те побиват студени тръпки. Бях облечена с всички дрехи, които си бях взела със себе си. Нямаше да ги сваля до върха.

Ето така се правят персийските килими

След няколко часа бавно вървене по чукари и снежни улеи ( те са намираха от двете страни на основното ребро, по което вървяхме) успяхме да стигнем до "фалшивия ръб". Бързите успяха да задминат мен и Марин, а у нас двамата се прокрадваше идеята за връщане обратно и отказване от тази цел. Усещах, че само един от нас да беше казал "Стига!" щяхме да припкаме надолу към хижата. Обаче инатът надделя и двамата упорито мълчахме до горе! 

Веднага след като се подмине фалшивият връх, Дамаванд изкача пред теб. Не е типичният заоблен връх с пирамида, каквато очакваш да видиш. Колкото по-нагоре се изкачвахме, толкова по-жълти от сярата ставаха камъните. Усетихме и миризмата на сяра, излизаща от недрата на застиналия вуклан. Последните метри преодоляхме с отчайващо темпо. Бяхме последните на върха. Пред нас се бяха качили още двама души от групата, а по пътя за хижата се бяха отправили останалите двама, които поддържаха страхотно темпо до горе. 

На върха не стояхме много, колкото да хапнем нещо набързо, да направим една снимка и да вземем въздух. За жалост последното не можахме да направим много, защото вятъра духаше сярата към нас, а когато миризмата те прасне, очите ти започват да парят и гърлото да те стяга. Не ми беше до никакви снимки, а като се замислех колко път ни чакаше надолу ми ставаше лошо. Чуствах, че бях преминала отвъд предела на силите си. Но бях щастлива, че не се отказахме. Нямаше да си го простя после. Качихме върха за 7:30 минути с денивелация над 1400метра.

Няма да лъжа, псуваше ми се! 

Връщането ни отне по-малко време, а слизането по мекия сняг беше блаженство в сравнение с чупенето на краката по хлъзгавите камъни. Стигнахме хижата за два часа като използвахме популярната техника на плъзгане по дупе по стръмния заснежен склон. Бях толкова размазана, че когато стигнах хижата просто се шмугнах в чувала и заспах. След около два часа вече цялата група беше пристигнала в хижата, та решихме да потегляме надолу, нямаше смисъл да спим още една вечер на 4000м. Нарамихме набързо багажа си и потеглихме надолу към джамията, от където щеше да ни чака джип. Отивахме към близкото село Beyneh, където щяхме да преспим в къща за гости и да ходим на минерални бани през деня. Оферта за това село получихме от един много приятен мъж, който предния ден чакаше туристи с две магарета пред сградата, за да вземе раници и да ги свали до долу. Тук ни просветна, че това може би беше същия човек, с когото разговаряхме на идване, и който ни предложи космическа сума за една раница. Решихме да дадем на човека шанс, все пак до сега като че ли доста добре ни се получаваше организацията.

На Дамаванд с Марин и Васко

За два часа взехме разстоянието от хижата до джамията долу. Трипа беше приключил за нас. Вече бхяме изпълнили крайната си цел и бяхме щастиливи, въпреки факта, че аз лично бях размазана. Бяхме слезнали 3000м денивелация от върха до джамията. След точно два часа по уговорка дойде и джип, с който потеглихме към базов лагер, за да вземем багажа си и след това отпътувахме към селото. 

За наше най-голямо разочарование, човекът се оказа същият, който ни изпържи за магарето. Вече бяхме сигурни в това. Тази вечер не спахме в къщата му за гости, а отсреща в някаква друга къща, на пода - в спалните си чували. Ето това беше разочарование, но не трая много дълго. След вечеря, вече бяхме решили, че няма да стоим тук нито ден повече и след проведен мъчен разговор със собственика, в който той се опитваше за замаже положението, налягахме по леглата. Искахме да станем възможно най-рано и да отпътуваме към Техеран. 

На следващия ден към обяд вече бяхме в големия град. Взимането на автобус до Техеран и такси до резервирания хостел в центъра стана толкова бързо, че даже нямаше време да се спи. Техеран ме отблъсна с тежкия си трафик и шумът по улиците. Щяхме да стоим там около 2 дни, но още при пристигането ни там, ми се отщя да стоя и минута повече. След като пренощувахме в града, с Марин решихме да посетим и още едно място, на около 200 км от Техеран, да спим там и на следващия ден направо да отидем до летището.
Град Кашан ни посрещна с тихата си атмосфера и горещина. Градът е известен с големия си закрит базар и с многобройните стари къщи-палати, принадлежали на богати личности и семейства. 

На следващия ден от пристигането си в Кашан посетихме една от тези къщи, която наистина беше доста внушаваща с красив голям правоъгълен двор. На входа стоеше жена, която правеше персийски килими - беше удоволствие да гледаш как се твори такова нещо, защото изглеждаше доста пипквано, а жената толкова пъргаво работеше с ръце, че беше трудно да уловиш както точно прави. Посетихме и известната в града баня на султан, която също впечатли със синия си цвят и подредбата на плочките вътре. Планът ни за деня включваше също така и пазаруване на подправки и подаръци от базара, не преценихме обаче че петък не се работи в Иран. Не успяхме да купим подправки та се ограничихме само с няколко магнита и други малки сувенири.

Глинените улици на Язд

Вечерта с автобус се отправихме към Техеран. Планът беше да помолим да ни оставят на отбивката за летището по магистралата, от където пеша щяхме да отидем до летището. Знам, звучи наивно, но не и неосъществимо! 

И така, към 11 , 11 и нещо ни стовариха баш на магистралата. Още не бяхме нарамили раниците си, когато до нас спря човек с ванче, отиващ към летището. Ясна ми беше работата, че ще иска пари, та още от началото му казах, че нямаме пари и няма да му дадем нищо. Почнахме да си ръкомахаме и накрая се качихме в колата. След 20-тина минути бяхме на летището, естествено поиска ни пари, но аз отново му поясних, че нямаме пари и му пожелах лек ден. Така се оказахме на летището, два часа преди полета. Все тая, времето мина бързо и на следващата сутрин се озовахме в Инстанбул. Там прекарахме деня, в шляене по улиците, купуване на подправки, пиене на бири и така нататък. Вечерта хванахме нощен автобус за към София.

Така завършват двете седмици в Иран. Седмици на слънце, прекарани из улиците,базарите, джамиите, площадите, върховете, ледниците, парковете, автобуси, влакове и таксита. Иран остави у всеки от нас спомена за приятелски насторени хора, невероятна природа, забързан градски живот и красиви забележителности. Надявам се един ден да се озова отново там, защото много места останаха непосветени и много планини неизкачени! Сега мога да благодаря на късмета ни, че всичко се случваше по вода, че планините, в които бяхме ни допуснаха до себе си, че успяхме да се докоснем до културата и историята на Иран, както и да опознаем неговия народ! От София до Иран с любов! <3

Страшно езеро по Коледа

Денят беше 25.12 - Коледа. Един не толкова традиционен ден, в който да се отправиш в дебрите на Рилската пустиня и да прекараш вечерта там , пък било то и в  заслон. 

Аз и моят приятел обаче решихме да се възползваме от хубавото време, да стегнем туристическите раници и да прекараме нощта на заслон Страшно езеро - двамата, с вино и вечерята от снощи. Ние си падаме по импулсивните решения - те са съпътствани с най-красивите спомени, които човек може да има - изживявание, които се запомнят за цял живот. 

Приготвянето на раниците не отне много време, този филм го играем вече за стотен път -всяко движение е отиграно, всеки предмет си знае мястото. Виното и зелевите сърми, ядки и баници също намериха своето място там. 

На следвашия ден веднага след ставане потегихле - пътят бу е добре познат, минавали сме го много пъти. Спираме на ЦПШ, пакетираме се и потягляме. Цепениците тежат в раницата на Марин - гъзарийка си е, когато стигнеш до заслона да знаеш,че няма да стоиш цяла вечер на студено. Вода наливаме от реката, виеща се през долината. Пътят ни към заслона е нагоре веднага след хижа Мальовица. Не е повече от 2 часа път. Слизане и качване, както всеки нормален маршрут в планиата. Слънцето го няма, но денят е чист и приятен, няма вятър, партина има и се върви лесно. С котки сме , заради леда под снега, а и да сме подсигурени. 

Вървейки нагоре, усещам прилив на енергия, най- после съм в планината, любима моя Рила, която винаги ме е приветствала с добро, която винаги ми е позволявала да черпя от нейния запас от енергия. Животът, завъртайки те в своето ежедневие, те кара да се чустваш изморен, без желание да правиш каквото и да било по-различно от това да ходиш на работа и да се прибираш във вас обратно. Затова винаги, когато съм там, гледам да взимам възможно най-много от чистотата и спокойствието на реката, долината и тревите. През зимата планината е страхотна - човек лесно може да се влюби в нея - белотата те приканва да приседнеш някъде и да се полюбуваш.

По пътя ни се наложи аварийно да се върнем назад за една загубена цепеница, но освен тази случка, успяхме да стигнем благополучно до заслона. Там ни очакваше един шоколад, който аз най безразсъдно отворих и нагризах, чакайки Марин да се върне с пълния пакет цепеници. 

В късния следобед мъглата вече властваше над обстановката наоколо. Беше се появил и вятър, валеше и сняг. Времето щеше да се задържи такова и за утрешния ден. 

А ние вътре си изкарвахме доста прилично. Такава Коледа не съм имала - софрата беше сложена - вино, сърми, ядки, баница и боб. В печката бумтяха дървата, а ние се наслаждавахме на топлината от огъня. 

Беше неизбежно вечерта да не завърши към 8, когато всички дърва, които носехме, бяха изгорени, а виното изпито. Легнахме възможно най-близо до вече изстиващата печка, завивайки се с родопско одеало под спалните чували. Нощта беше спокойна като изключим активното малко мишле, обитавщо заслона. То цъкаше през цялата вечер насам-натам. Беше много безстрашно мишле, дори светлината на фенера, сочеща към него, не му пречеше да обикаля наоколо, събирайки трохи от вечерята ни. Животът я беше направил една безстрашна мишка!

На сутринта останахме изненадани колко сняг беше натрупал за една нощ. Вятърът пареше лицата ни, а снегът се виеше навсякъде. Последва тежко борене с преспи, пропадане в цепнатини между камъни и въртене в кръг на няколко места. Не носехме снегоходки, което би рекорда за тъпотия от наша страна. Винаги трябва да тръгваш със 100% от зимната си екипировка, никога не трябва да спестяваш от килограмите в раницата ти. 

Стигането обратно до ЦПШ ни отне поне два пъти повече, отколкото на идване. Цялата ситуация беше толкова плачевна, че ми стана смешно по едно време. Но нямаше как, нямаше връщане назад - само напред!  Опитвахме се да следваме партината от предния ден, но за жалост на места се губеше от натрупания нов сняг и нявавки.

Спряхме и за снимки, няма как да не пропуснем това паметно слизане и бедстване. Косите ми бяха замръзнали , а по веждите на Марин се бяха образували ледени висулки. 

Та така, спускайки се уверено надолу към долината на хижата се оказа, че съм взела грешен завой надолу и се оказа, че се движим по едно леееко лавиноопасно нанадолнище. Вярно, лазехме на четири крака, предкачахме борчета, прескачахме река, но пък си беше приключение. Не бяхме първите, преминавали през този участък, защото успяк да си открия едни супер готини слънчеви очила. 

За завършек на това пътуване успях да си падна както си трябва на леда, та така сега си ходя с лепенка на ръката.

Прибрахме се благополучно у дома. Дори за това кратко време, прекарано в планината, човек се зарежда. Оставя цялото напрежение горе и слиза пречистен.

Мина година - равносметка. И Пирин, разбира се

Една година откакто се прибрах от Непал. Доста често ми се върти в главата- различни случки, различни моменти. Беше прекрасно. Това събитие постави началото на още много други пътешествия из страната. Появиха се и идеи за пътуване в други страни, с високи планини и замайващи главата бели върхове.

От както се прибрах не съм се спирала. Витоша, Рила, Стара планина, Пирин - зима, лято....Правихме преходи през зимата до х. Козя стена, до х. Ехо, до х. Вада и х. Иван Вазов, заслон Страшно езеро, връх Малйовица,Рилски езера(през нощта) и още и още. Зимата си по-ограничен откъм атмосферени условия и лавинна безопасност, това обаче не означава нищо - човешката мотивация може да те изненадва постоянно, мислиш си, че не можеш да стигнеш до определеното място, но стигнеш ли до него си казваш "Колко заблуден съм бил до сега!".

Лятото се  пръскаш - опитваш се да си играеш с тялото си - напъваш на максимум-а физически и психически, и пак се получава страхотно изживяване. Пак оставш очарован от това на какво е способно тялото ти :D. И най-хубавото всъщност е, когато се прибереш и на следващия ден започнеш да мислиш следващия убийствен маршрут, избираш най-неприятните участъци, през които да минеш, ей така, за кеф. Възползваш се максисмално от хубавите условия, докато не дойде зимата и снегът не завали.

Последният такъв напъващ преход беше миналата седмица-  х. Демяница- заслон Тевно езеро - вр. Джангал- х. Вихрен. На пръв поглед звучи добре. Метнахме се с колата от София към 17.30 вечерта, паркирахме на Рибарския завой за към х. Вихрен над Банско. Тръгнахме на челници и страхотно небе, осеяно със звезди. Прохладно и тихо, 4км/час средна срокост. Пътят минава покрай Валявишка река. За около един час сме на х. Демяница. Подминаваме я, разбира се, независимостта е нещо, на което държим- опъваме палатка на час след хижата. Заспиваме преуморени и без много много туткане.

Гледка от палатка, над х. Демяница

 Събуждаме се с болки в кръста, нормално при спането на палатка. Малко сме закъсняли със ставането, но ние така или иначе не бързаме. Сгъваме палатката съвсем механично, вече сме ги отработили тези движения. При първите огрели ни лъчи, решаваме да си сготвим закуска- дежурния кус - кус със захар и малко сушени плодове. След час тръгваме. денят е пред нас, времето е страхотно, събота е. Отиваме към Превалско езеро. Баири да искаш от Пирин, раниците тежат, слънцето напича и ние въобще не знаем какво ще става по-нататък.
Спираме на езерото, хапваме круши и спокойно гледаме туристите как наивничат наоколо. Ние не сме по тяхната пътека- повечето отиват към Тевно езеро през Мозговишка порта. Ние отиваме към немаркирана пътека, малко офроуд. Отбиваме се и минаваме през Валявишките езера, страхотни и спокойни. Наоколо се извисяват стъмни и скалисти върхове. Ние се отправяме към връх Джангал, скалист исполин, внушаващ уважение и страх у мен.
Преди да стигнем до него обаче трябва да се катерим, няма как. Реки от камъни, и ние като малки кози от камък на камък с тежките раници на гърбовете. Обръщаш се назад и ти се разкрива страхотния Пирин, ти си малка точица по пътя, хората не те виждат.
След час катерене по реката от камъни, стигаме до разклона за Тевно. Там оставяме раниците и се отправяме към Джангал. През това време той вече е станал още по-мащабен и страшен, острани му - лава от камъни. Изглежда труден и мъчителен. Тръгваме към него, часът е 14.50 Играем го, няма начин. И както всичко останало, и този връх само изглежда недостъпен, да не бъда разбрана погрешно- труден и изморителен за изкачване е, но погледнат от долу изглежда много по-страшен, отколкото наистина е. Избутваме го за 40 минути.
Гледката е страхотна, ПИРИН ДАЛЕЧ НЕ Е САМО ВИХРЕН И КОНЧЕТО. Езера- многобройни езера и реки, върхове- Тодорка, Малка и Голяма Каменица, Вихрен, Муратов, Кутело, Полежан и още и още. Невероятно!!!

Валявишко езеро и връх Джангал

На връщане при раниците хапваме набързо и се отправяме към Тевно езеро. Скали и чукари до там. Пристигайки на хижата, вече все едно сме в друг свят. Полянка, езеро, кучета и хора. Слънцето все още напича склоновете наоколо. Ние сме много изморени, днешния ден напрегна всеки един мускул и сухожилие. Решаваме да се излежим край езерото, докато не залезе слънцето, за да можем да опънем палатка. Заспали сме, разбира се, но се събуждаме от студа, който е настанал наоколо.Този факт не пречи на народа да се разжохда и да лови риба!! Излизат фотографите да уловят залеза. Ние решаваме да открием нашето място за вечерта.
Спускаме се след Тевно езеро по един от склоновете. Късметлии сме, защото намираме страхотно място със зашеметяващ изглед. Пийваме бира и хапваме ядки, докато слънцето не се скрие напълно. Чуствам се късметлийка- това, което виждам напълва душата ми, сърцето ми лети, усмивката ми не пада от лицето ми и доста често повтарям, че се чуствам много добре. Гледайки наоколо, осъзнах, че всичко ще се нареди, всичко ще е наред. Тази вечер заспах с усмивка, изморена и малко пияна.

Гледка към Панорамната пътека по билото

На сутринта тръгваме към х. Вихрен. Около 10-тина километра по така наречената Панорамна пътека. Наистина беше панорамна. Вървиш по билото и се чудиш това истина ли е - от ляво и дясно езера и долини. Пазещи високи върхове, издигащи се отгоре ти. Слизаш, качваш, слизаш, качваш и така, докато не стигнеш хижата. Накрая, когато стигнеш Жабешкото езеро над хижата, вече не издържаш и искаш само да си събуеш обувките и да се изкъпеш. Но търпиш и вървиш напред. И напук на всичко хижата се бави, не идва. По пътеката все по-често се забелязват туристи, дошли да видят и да покатерят. Масово отиват към Вихрен. Но ние идваме от много по-красиво място!

По каменна река за към Джангал, над езерата

Набелязали сме си една кръчма след х. Вихрен, там сядаме и хапваме боб, докато разговаряме със семейство банскалии. Казват, че маршрута ни бил доста труден- ВЕРНО си е ! Хвърлят ни до Рибарския завой, където сме паркирали нашата кола. Сбогуваме се с пожелание за нови срещи.

До нови срещи Пирине!!

На връх Джангал

В Непал (част 2)

Гледка от Gokyo Ri

Ден 12 Gokyo lakes, Gokyo Ri

Днешният ден прекарахме в разходки до езерата и изкачване на върха. Хубавото беше, че и двамата се чувствахме добре след вчера.

До върха стигнахме за 1.45. Gokyo изглеждаше толкова малък, езерцето едно зелено петно сред огромните исполини наоколо. Долината ни се откри с цялото си изящество, както и ледника. Какъв ледник, оле мале! Стояхме известно време на върха и слезнахме да хапнем. След това се запътихме към езерата. Пътеката не е трудна, ние нямахме раници, но като че ли натоварването от ходене над 10 дни без почивка, височината и тежките раници бяха комбинацията, която ни подсказа, че не сме нечовеци, и че сме изморени и изтощени. Отделно от това, гледките бяха готини. Наистина мащабни езера, заобиколени от скали и върхове. След 5-тото езеро, GPS ни показа, че има още едно напред, което е някъде около базовия лагер на Чо Оуо, но бяхме твърде изморени, а и времето беше напреднало, та пропуснахме. Лошото беше, че на връщане пак ни заболяха главите. Явно просто трябваше да свикнем с това. На следващия ден преминавахме през Cho La Pass и нямах търпение. За жалост нямах и бегла представа, че след утрешния ден щях да благодаря на Буда, Христос и всички божества, които ни помогнаха да оцелеем.

Ден 13 Gokyo - Dzongla

Каменопад

Денят започна като всеки наш друг такъв в Непал. Тръгнахме към 8.30. Оказа се, че пътят ни минава през ледника. Разбирайте направо през него. Ако сте прочели по-нагоре и сте видели снимките, значи сте добили представа какво е ледник и за какъв звяр говоря. Минавайки през него се чуваха дежурните падащи камъни, само че този път ние бяхме в центъра на действието и имахме билети за първия ред. Отне ни около 2 часа да преминем през ледника. На едно мое обръщане назад улових свличане на камъни точно до пътеката, от където бяхме минали преди час. На края на всеки ледник някой добър човечец или организация беше сложил високо знаменце, за да си личи къде свършва мъчението. Малко след това стигнахме и подминахме Thagnak, от където започваше изкачването ни нагоре. С Марин си помислихме, че ако е това, значи нямаме проблеми и ще го избутаме. Минавахме през голяма долина със зеленина. Три часа изкачване се оказа само началото. Трябва да минем през още един ледник. Това беше по-скоро огромно и дълго струпване на големи и дребни камъни. Не съм сигурна дали не беше на първия или втория ледник, но в съзнанието ми е останал един спомен на едно доста опасно свлачище от камъни, това беше от ляво, а от- дясно ледниково езеро….Няма накъде с една дума освен напред и да се молиш. Оставаха ни около 200м изкачване нагоре. Те бяха и най-трудни. От нас се изискваше да изкачим каменопад! За жалост първоначално подхванахме пътеката без да сме знаели, но впоследствие я изпуснахме, започнахме да се катерим право нагоре. Камъните обаче не ни се изкефиха и започнаха да се свличат. Всяка стъпка трябваше да е добре обиграна, да имаш къде да се хванеш, къде да е втората стъпка. Страшен филм. Адски много се бях изплашила, дишах тежко и имах чувството, че ще направя някой мини инфаркт. След известно време борба с един голям камък, решихме да се катерим на зиг-заг вместо направо. Това беше правилно решение, защото намерихме пътеката по малките струпани пирамиди. С много усилия, поне от моя страна, успяхме да се изкачим на най-високата част от Cho La Pass. Малко преди да настигна Марин до върха на паса, го попитах дали мъчението свършва и дали е по-лесно натам, тъй като той виждаше напред. Отговорът му беше “Не съм сигурен”, което за мен лично означаваше, че мъчението не е свършило. Не беше. Стигайки върха, пред мен се откри огромен ледник, само че на него нямаше камъни, а сняг и лед. Хора ни бяха предупредили на зеленото езеро да минем от ляво. Тогава идея си нямах какво имаше в предвид, но сега всичко ми стана ясно. За да стъпим на леда трябваше да слезнем по стръмна пътека надолу и да заобиколим ледниковото езеро от ляво, където или някой нарочно беше сложил огромен камък, който да играе роля на мост, или беше свлечен от близкото свлачище. Заобикаляйки езерцето и минавайки през камъните отстрани, осъзнахме, че под тях има лед. Камъните се хлъзгаха под краката ни. Буда бдеше над мен в този момент, в който огромен камък се свлече покрай мен… Спрях да мърдам, да дишам, да мисля. Казах на Марин, че не мога повече. Той ми каза, че няма да се мръдне, докато не стъпя на леда. Това ми беше достатъчен стимул с няколко бързи движения да се озова на леда. И така, озовавайки се на леда, не се почуствах ни най малко спокойна. Нямаше да бъда, докато не стъпя на читава зелена морава! Вървяхме близо 30 минути на снега и леда. Следваше и почти отвесна пътека с камъни, които за щастие не бяха подвижни. Бяхме започнали да слизаме, пред нас се появи долина, която предвещаваше достигане до крайната цел. Пристигнахме в Dzongla в 16.30, изтощени и много мръсни. Марин веднага легна и заспа. През изминалия ден често споменавахме група испанци, които бяха тръгнали ден преди нас към паса- казвахме си, че щом чичаците, които между другото тръгнаха доста по- късно от нас, са го минали, значи и ние можем. Е да, ама докато вечерях в лоджата влезна водачът на тези хора. Оказа се, че спрели още на Thagnak и чак сега пристигали след 10 часа борба на паса. Казвайки след време това на Марин, си помислих какви машини сме били тогава. Гордеех се със себе си и в същото време осъзнах колко наплашена бях. Не знам каква сила ме караше да слагам единия крак пред другия. Не знаех как не се панирах в най-напечените ситуации. Може би от адреналина?

Ден 14 Dzongla-Gorak Shep

Як

Dzongla е заобиколен от красиви, високи върхове, един от които е Чо Латце. Днес пътят ни минаваше през долини и хълмове и след около 1.30 се сляхме с потока туристи, идващи от Lukla. Планът ни беше да спрем на Lobuche, но както сами се досещате, продължихме. Преходът не представляваше някаква трудност, докато не дойде моментът, в който трябваше да изкачим Lobuche Pass и след това да преминем отново през каманаци, но вече по-нормални каманаци. И така нагоре-надолу по каманаците в 14.30ч стигнахме Gorak Shep. Това селце беше малко по-различно от другите, всъщност какво говоря- всяко едно село има своята уникалност. Но в това имаше огромна пясъчна площадка. Било е голямо езеро, предположихме ние. Сега може да се използва за площадка за кацане, знае ли човек. Близо до нашата лоджа бяха подредени металните стълби, използвани за осигуряване пътя към Еверест, които се поставят ежегодно преди началото на сезона за експедиции от непалци, не от някой друг.  Избрахме лоджа със страшно готина гледка към Nuptse, съвсем случайно де.

Gorak Shep беше крайната ни дестинация. Оттук се стига до базовия лагер на Еверест и на Пумори. На следващия ден щяхме да качим и връх Kalapattar, висок 5550м.

Днешния ден беше много изморителен- въпреки факта, че не беше много дълъг. Вечерта, докато бяхме на топло в спалните чували, Марин ми сподели практически съвети как да избереш най- правилната лоджа и стая:

1. Винаги избирай тази ложда, която е от камък или бетон. Не залагай на ламарина и дърво, защото хич няма да ти е топло;
2. Ако ти дадат да избираш между стаи, избери тази далеч от кенефа, през нощта туриста не е това, което изглежда през деня;
3. Избирай стая далеч от стаята за хапване и далеч от всякакви общи стаи, ако искаш да можеш да се наспиш;
4. Винаги имай едно на ум какво правиш в стаята. Не попаднахме на стая, в която стените да не бяха картонени и да не се чуваше хъркането на съседа;
5. Ако си свикнал можеш да си вземеш тапи за уши, макар че непалците не водят много нощен живот и говорилнята замира към 22.00 ч.
6. Избирай лоджата, която е далеч от воден източник- на сутринта ще имаш с една идея по-малко влага по дрехите.
7. Избирай такава лоджа, която да я грее слънце поне в някаква част от деня.

Гледка от Kalapattar

Ден 15 EBC, Kalapattar

Решихме да атакуваме първо върха и след това да отидем към базовия. Малко се озорихме към върха, но гледката беше невероятна. Качихме го за 2 часа без да бързаме. Лесно се задъхвах и не исках да бързам и да рискувам. Поснимахме се и след 40минути вече слизахме надолу.

Gorak Shep от високо

Пътеката към базовия лагер минава през (познайте) ледник и от селцето стигнахме за 1.45ч. Самият базов лагер се оказа, че е на самия ледник. Да де, по-скоро струпаната купчина с камъни, тибетски знаменца и поставената табела, на която пишеше Everest Base Camp. Поснимахме се, събрахме камъчета за спомен и тръгнахме обратно. Останах малко разочарована, къде бяха палатките, кислородните бутилки? Пред нас се откриваше началният етап на изкачване към върха- преминаването през ледопада, където съм чела, че загива бая народ. Вечерта в лоджата си говорих с едно момиче от Банкок. Нейният шерпа я завел до палатките, които видяхме от Калапатар. Вървели два часа след купчината камъни, но без път, без нищо. Там ги черпили чай и пуканки. Имало два екипа-единия вече качил върха, другия се аклиматизирал. Завидях и, но не много. Бяхме твърде изморени, за да продължим и един метър по-напред. Здраве да е, гледките, които видяхме бяха по-добри от EBC сам по себе си. Между другото, прибирайки се в БГ чекнах експедициите на високите върхове. Тази година никой не е атакувал Еверест..

 Пренасяне съоръжения за безопасност по време на експедиции

Ден 16 Gorak Shep - Periche

Това беше! Сега оставаше дългият път към дома. Не бързахме да тръгваме, все пак ни предстоеше само слизане и малкия зор на камънаците. Днешният ден е може би най-краткият. Пристигнахме в 13.00ч., хапнахме и тъпяхме през по-голямата част от деня.

Срещнахме доста хора нагоре. Тежко им, горко им. На тръгване от Gorak Shep се заоблачи, прогнозата за времето предвещаваше сняг и застудяване. Това не ни плашеше толкова, колкото да нямаме красиви гледки и да не видим нищо, но Буда ни хареса очевидно. По пътя минахме през местност, която нарекох Долината на мъртвите. На всеки камък беше изписано едно, две и повече имена на загинали алпинисти. Точно на пътеката е и този на българските алпинисти.Поклон!

Паметна плоча на Проданов, загинал на връщане от върха

Утре сме в Намче- има нещо, което ме привлича към това място и сега ще ви кажа какво- базара/битака и големия пакет OREO, който ще си купя и ще изям сама. Минаха доста дни, в които не бях вкусвала шоколад, стига толкова мъчения!

Ден 17 Periche- Namche Bazaar

Лек път, надолу. Има изкачване към Tengboche, където обядвахме. Марин отскочи до манастира, но беше затворен за жалост. Времето хич не беше хубаво. Имаше мъгла и препръскваше дъждец. Спомням си за супер красивите гледки от Намче, на които отиващите към базовия лагер сигурно са нямали шанса да видят. Стигнахме в 15.30ч. в Намче, твърде късно за базара, но си взехме MARS, което утоли жаждата ми за сладко. Настанихме се на същото място, където и на идване. Взехме си душ и двамата за втори път в рамките на 17 дни. Добре звучи, нали? Времето се очертава да е лошо.  Не се виждаха гледките от миналия път. Утре сме до където стигнем.

Ден 18  Namche Bazaar - Surke

Базара в  Namche Bazaar бачкал само петък и събота. Жалко….Какво да ви кажа за прехода, веднъж си го минал- сега пак. Насилихме се отново и стигнахме до Surke в лоджата, в която спахме и на идване. Времето беше добро до към обяд и точно преди да влезем в лоджата ни запука дъжда (Валя ни за втори път този ден, първия ни хвана малко след  Phakding, когато седнахме да пийнем чай и да изчакаме малко). Бяхме близо и се отървахме леко. Имаше повече хора, отколкото предния път. Явно сезонът е започнал, когато ние сме слизали от Горак Шеп.

В записките съм си записала за огромното количество якове и магарета, носещи провизии, които трябваше да чакаме, за да се разминем по тесните места и мостове. Сигурно половин час чакане се е събрало за деня.

Ден 19  Surke-Bupsa

Очертаваше се грандиозно изкачване, каквото си и беше. Но някак си не го усетих като тежко. Когато си вървял в продължение на 18 дни всеки ден, свикваш, краката ти заякват и не се изморяваш толкова лесно като цяло. И двамата влезнахме в крачка и наистина не усетихме баира. Но калта, която последва много я усетихме. Марин беше решил да си обуе сандалите, е измокри се бая. На всичко отгоре към 14.00ч. заваля дъжд, което ни накара са спрем под едно дърво и да изчакаме. Дъжда намокри почти изсъхналата настилка от пясък, камъни и лайна от животни и не ни беше приятно! Спряхме уж само за обяд на Bupsa, но чичака в лоджата се оказа голям пич и решихме да останем да спим там. Малко след като хапнахме заваля силно и така чак малко след полунощ.

Ден 20 Bupsa- Nuntala

С триста зора избутахме до Nuntala. Много се изморих този ден. Ето тук и на следващия ден се очертаваха грандиозни изкачвания, вчерашното нищо не е било. Вървяхме само 5.30часа, но трябваше от 2200м да слезнем на 1550м и после отново да се качим на 2200м. Отново заваля дъжд. Имах чуството, че всеки изминат ден започва да вали все по-рано от предния. Отново ще тъпеем в лоджата май, но не е като да имаме избор.

Ден 21 Nuntala-Salleri

Тръгнахме към 6.40 от Nuntala, за да имаме повече време преди да ни завали. Да де, ама още към 11.30 ни заваля дъжда, първо ситно, после порой. Ние тъкмо ставахме от обяд, когато почна да ръми. Не искахме да рискуваме с преспиване, искахме да стигнем днес в Salleri, за да можем да си вземем джип към Катманду на следващия ден. Не бяхме сигурни, че има транспорт, заради проблема с Индия и затварянето на границата.

Зорът приключи с изкачване на последния ни пас на височина 3031м., оттук следваше само слизане и вървене по равен път до Salleri. Стигнахме мокри и влезнахме в първата лоджа, пред която видяхме джип. Излезна ни по 16 долара на човек билета, тръгвахме в 4.30 сутринта. Решихме да не вечеряме в лоджата, а вместо това да си вземем кола и ром, фъстъци и бисквити и да хапваме в стаята. Добре се получи.

Ден 22 Salleri- Kathmandu

Ето така се пътува в Непал

Дълго пътуване се получи. Със сигурност беше по-комфортно, отколкото в автобуса на идване. Бяхме 9 души. Пътят се виеше през пропасти, реки, минаващи през пътя, високи мостове и селца. Спирахме два пъти за бързо хапване. Също така чакахме около 1 на една бензиностанция, докато заредим гориво. Гледките на долината, през която минавахме бяха много красиви, зеленина навсякъде. Някак си ми изглеждаше по-наситено зелено, от колкото беше по-нависоко. В Катманду спряхме в 15.00ч и си хванахме такси до Thamel. Настанихме се в хотела и отидохме да хапнем. Оказа се, че заради проблеми с газта, доста ресторанти са окастрили менюто си. С този ден приключи трека ни. Най-готиното приключение в живота ми. 22 дни слънце, дъжд, умора, смях, щастие и Хималаите покрай всичко това. Оставаха ни около 5 дена в Катманду за разглеждане на града, купуване на подаръци и ядене, много ядене.

Престоят ни в Катманду се състоеше наистина през по-голяма част от времето в ядене. Когато затвориха евтиното заведение, в което се хранехме, заради фестивала на светлините, Dashrain, открихме адски готино заведение, чиято кухня много ни допадна. Беше изцяло вегетариански ресторант и ми беше препоръчан от tripadvisor.com

Нощен Thamel

Отидохме и до Monkey Temple, където най-спокойно се разхождат необезпокоявани маймуни. Входът е 2 долара. Бяха засегнати някои от сградите, едната кула беше срутена, но като цяло всичко си функционираше. Посетихме и мястото, където се извършват погребения. Какво е това ще питате? Обичаят в Непал е да се изгарят мъртвите и останките им да се хвърлят в реката. Не влезнахме вътре, само поразгледахме наоколо. Входът е 10 долара и включва посещение на доста сгради наоколо,  не само да присъствате на погребение.

Видяхме най-голямата ступа в Азия, или поне това, което беше останало от нея. Входът е  2,5 долара. И освен нея може да се влезне в още една две сгради, които не са за изпускане. По пътя на връщане влезнахме в нещо като мол, където набарахме огромен хранителен магазин и напълнихме раницата с храна. Взехме си и ананас, който беше доста евтин.

Излизайки от Thamel, за да разгледаме забележителностите, разбрахме, че Катманду далеч не е само Thamel. Улиците са широки, има високи сгради, нови и хубави, коли, офиси. Коренно различие с Thamel, където са съсредоточени повечето туристи и хотели. Разбрахме, че това е старата част на Катманду. Били са три града, които се обединили в един в последствие, така ми каза Марин.

Monkey Tample

Малко информация за кухнята в Непал

Непалците обичат подправките и лютото. Може би това е взаимствано от Индия.

Някои от ястията,които ние хапвахме бяха:

1. dal bhat- варен ориз, поднесен с купа леща, картофи, разни зелени зеленчуци,подправки, чили. Меша се и се яде. Не е за всеки, ако не си падате по люто. Може и с месо да се поднесе

2. momo- кнедли с пълнеж от зеленчуци или месо

3. thukpa- супа от зеленчуци или месо, с дълго фиде в нея

4.chapatti- палачинка, направена без брашно и яйца ( среща се и като Roti)

5.chang- бира от ферментирали зърна ечемик,царевица или ръж, има цвят на боза

6. raksi- тяхната ракия, но разредена с вода. Сервира се студена или топла

Малко информация относно документацията

Общо на човек разходите по изкарване на документи стоят така:

40долара за виза за 30 дни, която се изкарва на летището

40долара пермит за парка около Еверест

20долара за зелена карта на индивидуален трекър, която провериха около три пъти

20долара за пермит за зоната около Jiri (този документ никъде не ни го искаха)

По пътя ни спираха на няколко пъти, за да си оставяме информацията от паспортите, предполагам водят статистика.

Някои факти за Непал:

1. Непал се нарежда сред едни от най-бедните страни по света;

2. Непал има изключително богата история и кутлура, неслучайно никога не е завладяван;

3. Преди да заминем, бях прочела, че непалците били много мръсни и не използвали сапун. Това е абсолютна лъжа, навскъде на вскаква височина виждахме как хората си перат дрехите, как си мият косата или се къпят на чешми. И не само това, сутрин всички си мият зъбите...с четка за зъби...и паста!

4. Хората в Непал са много приветливи, усмихнати и луди! Имат изключително много празници и фестивали, които не са само по един-два дни.

Има едно нещо, което не споменах, но това е защото събитието се повтаряше твърде често, за да го споменавам всеки път- нагоре в планината единственият начин да се разкарват стоки и въобще каквото друго се сетите е или с човешка тяга, или с животинска.

Най- често хора на всякаква възраст, включително и жени, носещи нереално тежки товари само на гърба си в плетени от бамбук кошници ( видяхме дори хладилник да се носи на гръб).

С това приключва пътуването ни до Непал. Остават спомените за едно приключение със щастлив край, мирис на чай, зелени тераси, усмихнати хора, ориз и картофи, топлина в късната вечер.Благодаря ти, Непал, че ни допусна до себе си и разкри най-съкровените си тайни! Може би пак ще се видим някой ден.